За историята и културата на българските католици е писано немалко (както от български, така и от други европейски автори), но почти изключително в трудове със строго научен характер, които остават известни в относително малък кръг. Затова вдъхновено написаната книга „Пламенни надежди“ е обнадеждаващ принос за популяризирането на общобългарското значение на културата, създадена от българските католици. Тя има различни измерения. Първо, българските католици имат огромен принос в развитието на образователното дело в българските земи в далечния XVII век, когато обучението в четене и писане, на практика, изчерпва предлаганите знания. Точно в този период млади българчета успяват да се възползват от благосклонното отношение към тях от страна на Римската църква и да получат европейско образование в Рим, Лорето, напоследък стана ясно, че са се обучавали и в Прага – голям културен център на Свещената Римска империя. В българските земи пък са открити (по новоиздирените документи) пет училища със светски характер.
Първото от тях е в Чипровец и за него имаме най-много сведения. Там децата са се обучавали на четмо и писмо чрез две азбуки – кирилица и латиница, но също са изучавали и латински език, логика и други дисциплини, развиващи ума и издигащи културата на българчетата. Един от възпитаниците на това училище – Марко Пеячевич – защитава и дисертация в Прага по теология и философия „в духа на изтънчения доктор Дънс Скот“. Данни за това са получени в последните години, а на титулната страница на издадените в Прага Тезиси към дисертационния труд през 1679 г. изрично е отбелязано, че авторът е възпитаник на Чипровското училище. Все още е под печат научен труд на д-р Янко Димитров, в който се обяснява, че това е второ издание на Тезисите, а предишната година е имало друго, с различно посвещение. Това говори за интерес към дисертацията на чипровския българин Марко Пеячевич, доскоро неизвестен у нас не само с научно, но и с книжовно дело.
Обичайно се смята, че книжовното и научното дело на българските католици не е предизвиквало интереса на учените в културна и напреднала Европа. През последните години обаче се откриха данни, че това съвсем не е така. Например книгата на чипровчанина Кръстьо Пейкич „Огледало на истината между Източната и Западната църква“ (отпечатана за първи път във Венеция през 1716 г.) е получила извънредно висока оценка. Била е рецензирана в авторитетното френско научно списание Journal de Trevoux в броя за февруари, 1731 г. За XVIII век това е огромно признание.
Фактът показва, че българин е успял да се включи в процеса на тогавашната европейска наука с успех и да допринесе за развоя ѝ. Този случай не е изолиран, но изследванията в тази област все още са в процес на развитие и апробация в научния свят. Трудът на о. Джорджета е плод на много усилия и добро познаване на библиографията, която, на практика, започва да се трупа след фундаменталния труд на банатския българин академик Еузебий Ферменджин Acta Bulgariae ecclesiastica ab anno 1565 usque ad annum 1799, публикувана през 1887 г., откъдето авторът е привел някои документи, практически неизвестни на културната общественост в България.
Съществен принос на автора е изтъкването на един от първите новобългарски поети – Павел Дованлийски (Дуванлийски), представен и с неизвестни у нас биографични подробности. Този представител на пловдивските католици е усвоил техники на стиха, развити в различни европейски литературни традиции – главно италиански и хърватски, и успешно ги е приложил за създаването на поезия на народен български език.
Чрез книгата на о. Джорджета се открива нова страница в изследванията на тази поезия, която обаче все още чака своя предан почитател и популяризатор. Книгата на о. Джорджета ще даде много на своя читател, българин, наш съвременник, който ще попадне в един неподозиран свят на развита култура и пламенен патриотизъм, както и на вдъхновено християнство, чиито три добродетели са изтъкнати и в съдържанието на предлаганата книга:
НАДЕЖДА. ЛЮБОВ. ВЯРА.
Проф. Лилия Илиева
