ТКЗС в българската литература

Това не е първото изследване по темата за ТКЗС в обръщането на актуалната наука към близкото минало, и специално към един от най-силните български приноси към теорията и най-вече към практиката на „реалния“ социализъм. Но доколкото ми е известно, е първото, което прави това на втора степен, през опосредяващия опит на художествената литература. Тъкмо това удвояване му придава същинското достойнство: а именно как българската литература, най-вече прозата от втората половина на ХХ век, разказва тази част от българския опит с универсалния социалистически експеримент. Това е големият залог на изследването. Макар по-скоро да набелязва осовия талвег на проблема, без да навлиза в големи детайли, изследването на Антоанета Алипиева има историческата заслуга да е първото, което картографира работното поле, което структурира и подрежда емпиричния литературен материал на фона на историята.
Но поставянето на този проблем има и друго, собствено литературно основание – това е предимно „селският“ характер на българската художествена проза, поне в нейното класическо (канонично) ядро, чак до 70-те години на ХХ век. Така изследването на „частната“ тема за ТКЗС в българската литература (както гласи лапидарното заглавие на книгата) всъщност е изследване на късното развитие и отзвучаване на един проблем, който формира класическото ядро в художествената проза – българският човек и земята; човекът и трудът.Проф. д.н. Пламен Антов

–-

Новата книга на професор Алипиева реконструира дълголетната история на българските литературни практики за изобразяване на тукашното село. Основната част от труда се фокусира върху разказите за характерната територия, които нашата художествена текстовост популяризира от втората половина на 40-те до финала на 80- те години на ХХ век (затова и ТКЗС като тематизъм е гравитационната точка, около която се организира научното изложение). За да създаде обаче по-пълна и адекватна представа за динамиките и изменчивостта в литературното боравене с образите на селото, изследването не се затваря в рамката 1944 – 1989 г., а представя както портретуването на местния традиционен предмодерен свят, каквото е у нашите писатели преди Втората световна война (представен е също преддеветосептемврийският български опит в кооперативното движение), така и „епилога“ на физиономичния за родната словесност многогласен наратив – „епилога“, който творци сънародници сглобяват в годините след падането на Берлинската стена.
Осмисляйки захвата между идеология, държавно-политически проект, социална практика, общностна психология и литература в един немалък времеви период (осмисляйки също наследствата, които този период усвоява или отхвърля, а и тези, които завещава), новата книга на Антоанета Алипиева е приносен научен труд, който със сигурност ще се намеси със собствен глас в съвременния хуманитаристки дебат за съдържателността на „вчера“ и на колективния ни опит от близкото минало.

Проф. д.ф.н. Инна Пелева

ТКЗС В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА
©Антоанета Алипиева
Рецензенти: проф. д.н. Инна Пелева, проф. д.н. Пламен Антов
Художник и предпечат: Росен Йорданов
Стилист-коректор: Анелия Врачева
ISBN 978-619-7667-70-7