Промяна в модела на промяната

Татяна ДИКОВА

За решаването на най-важните се разчита на системата на образованието. Затова неслучайно то е изведено като приоритет. Но приоритетът не води със себе си само права. Той е най-вече огромна отговорност за утре. Системата извървя през последните години нелек път на трансформации. На практика те промениха нейната философия. И всичко това с едничката цел да стане по-ефективна. Но не дойде ли време да говорим за промяна в модела на промяната, така че системата да заработи още по-добре, а резултатите да станат по-видими, за което настоява и обществото. И тази промяна да не бъде следствие от поредната порция документи, а да е следствие на училищни политики, на активността на учители и директори, на тяхната креативност, на умението да споделят и използват в ежедневната си работа вече изпитани и доказано работещи добри практики и идеи.
Не може да се говори за проспериращо общество, ако негови членове всъщност остават извън него. Кой инвеститор ще вложи парите си в държава, в която немалък процент от населението живее без перспектива, не учи, не работи и въобще не знае какво да прави с живота си. Няма как подобна картина да не отблъсне инвеститора. Да не доведе до продължаваща външна миграция, до икономическо, дори социално затъване на общини… И оттук задачата на задачите е образованието да се пребори с възпроизводството на неграмотността и асоциалността.
Първата стъпка в тази насока е Националният механизъм за обхват. Безспорно, свършената работа е огромна, а записаните в детските градини и училища деца – хиляди. Но следва по-трудната задача – да се преодолее отпадането. Не е тайна, че немалко деца просто проформа се записват в образователните институции. Затова посещенията им в училище (това наистина са посещения) са спорадични, а резултатите – нулеви. Системата е регистрирала немалко деца в предучилищна и училищна възраст с присъствие в образователни институции под 50%. И техният брой расте. Налице е поколение с по-трудна или никаква мотивация да учи, да чете и решава задачи. Да се учудваме ли тогава, че кривата на резултатите от национални и международни оценявания върви надолу.
Подобна ситуация подлага на съмнение и води до криза на доверието към самата образователна система, в която държавата, особено през последните години, насочва респектиращ ресурс. Инвестира в учителя, в ученика, в образователната инфраструктура и среда, инвестира в партньорството на училището с родителите, с общността.
Защо тогава са слаби резултатите. Защото резултатите не идват със стихийни и кампанийни инициативи. За резултатите ще можем да говорим едва тогава, когато са налице постоянство и култура в отношението на директори и учители към работата (не е тайна, че има училища, които откровено се рекламират като място, в което можеш да вземеш диплома без нито един час в класната стая). Когато са налице култура и отношение на ученика да учи и да се развива. Когато е налице родителската отговорност към възпитанието на детето.
Ако преди години говорехме за отпадане на деца по икономически причини, то днес българското училище е изправено пред феномена културни особености, и то на немалка част от населението. Хора без респект не само към образованието, а въобще към правилата в държавата. Безспорно училището не може само да се справи с проблема. Затова бе потърсен и намерен друг подход – на екипната работа на немалко институции. Но основната отговорност си остава на учителите и училищата. И е логично в оценката на тяхната работа да присъства и оценката за това как се справят с обхвата и със задържането на децата в клас и не на последно място – за качеството на тяхното образование.
Би трябвало всички да сме убедени, че мястото на едно дете до 16-годишна възраст е в училище/детска градина и това е негово изконно право. Дори по конституция. И то е там, за да трупа полезни за реализацията в живота си знания и умения, да се развива като гражданин. Но това няма да се случи само с отчетено присъствие в класната стая. Необходима му е мотивацията. От кого ще я получи, особено ако семейството го няма. Ще я получи от своя учител и от примера на успелите, сред които е самият този учител.
И после, безспорно важно е да продължи да се поддържа и високият стандарт на образователната инфраструктура. Но още по-важно е да я има приобщаващата среда, парите, за която бяха дадени в аванс. 30 млн. лв. са вложени в преодоляване на културни и образователни дефицити в училищата, а тази година и гимназиите са получили средства за това. Разработен е и проект за обучение за преодоляване на образователните трудности.
„Продуктът“ на една работеща образователна система е добре обученият, възпитан, работещ млад човек.
Образованието ни трябва да се пренасочи към резултатите.
За да ги имаме, са необходими креативни преподаватели, които да мотивират и насочват, да провокират интереса на децата да учат. Директорите също имат своите задачи, но най-важната е как да се подобряват образователните резултати. Резултатите на учениците са следствие и от образователните политики на висшите училища. Нали те подготвят кадрите за системата. Което означава нов модел на висшето педагогическо образование. Ако искаме да има резултати, училището трябва да получи легитимност от родителите за провежданите политики. Повярват ли хората, че системата е станала по-отговорна, и отношението към нея ще се промени категорично.
Модерното училище не се нуждае от занимални. Целодневната организация означава индивидуална работа с ученика. Означава индивидуален подход към неговата подготовка, ако искаме по-добри образователни резултати.
Не на последно място е ролята на контрола – и по вертикала, и по хоризонтала. И сигналът към обществото, който системата трябва да излъчва с всеки свой ход, че училището е отговорно към бъдещето на нацията.

Още по темата