Ценните уроци на една творческа професия

Интервюто взе Татяна ДИКОВА

Златен почетен знак на Министерството на външните работи на Република България и наградата на Президента на Унгария „Златен кръст за заслуги“ – така унгарската и българската държава се отблагодариха на един изключителен популяризатор на унгарската литература в България. И макар че човешкият труд, особено този на твореца, често няма измерения, какво стои зад тези награди?

– Двете награди – българската и унгарската, са оценка за двете най-важни неща в моя живот: Българското училище в Будапеща и популяризирането на българската култура в Унгария и превода на унгарска литература на български език и популяризиране на унгарската култура в България. Зад тях стои целият ми живот.
Пристигнах в Унгария през 1984 г. и веднага започ-
нах работа в Българското училище „Христо Ботев“, което се управляваше от Министерството на образованието на България. Работих 13 години в училището, до 1997 г. То беше много важен етап в живота ми. Бях работила няколко години като учител в България, но веднага разбрах колко различно е да работиш с деца, които растат в чужда езикова среда. Среда, която ги обсебва отвсякъде. Работех с колеги, които бяха сред най-добрите в професията, много научих от тях, но мисля, че и аз им дадох нещо, защото имах връзка и с местната среда чрез езика. За тези, които се интересуваха.
Всъщност това бе единственото, което не достигаше на училище „Христо Ботев“, за което и до днес мнозина си спомнят с носталгия – връзката със средата, отчитането на нейните специфики и потребности. Това стоеше и в основата на моето напускане през 1997 г. През 2004 г.,
когато Българското репуб-
ликанско самоуправление основа Българското училище за роден език, моите бивши ученици, които бяха станали вече ръководители на общността, ми повериха да го ръководя. Бях негов директор в продължение на 15 години.
В същото време, след 1997 г. пред мен се разкриха нови възможности – занимавах се активно с журналистика като редактор в българските медии в Унгария. Радио, телевизия, вестник, списание – получих необятни възможности за срещи с различни хора от всички области на културата и на живота. Това бяха много интензивни години. Поех редакцията на двуезичното българо-унгарско списание „Хемус“, за което работех още от основаването му през 1991 г. Повече от 25 години то е място на среща на двете култури. Тук излизат за първи път на унгарски език произведения на българските автори. През 2021 г. ще отбележим неговата 30-годишнина.
И ако условията позволяват, ще я отпразнуваме и в България, както сме го правили от 10-ата му годишнина насам. Като съорганизатор на Фестивала на дебютните романисти, от 2007 г. всяка година каним български автори за среща с европейските им колеги.
Често съдействам за издаването на български книги в Унгария под най-различни форми: като редактор, издател, подпомагайки ги финансово от институциите, които ръководя (фондация „Про Скола Булгарика“, районното Българско самоуправление в един от будапещенските райони).
Правех репортажи за интересни български събития за Унгарската национална телевизия и досега съм отговорен редактор на седмично предаване на български език по Унгарското национално радио. Редактирах и списвах месечното информационно издание „Български вести“, на което продължавам да сътруднича.
Превеждам унгарска литература и печатам отзиви за книги и литературни интервюта още от 80-те години на миналия век, но освободеното време (след 1997 г.)
ми даде още по-големи възможности да се посветя на превода на унгарската литература.

– За мен е загадка как един преводач подбира заглавията, които да преведе? Как избирате авторите, които да представите в България? Безспорно, като българка, добре познавате вкусовете на българина, а като човек и творец, от години живял в Унгария, добре познавате авторите и техния стил. Навярно търсите пресеч-
на точка между едното и другото?
– Да си преводач от рядък език, е и благословия, и проклятие. Няма речници, няма авторитетни литературни историци, критици и публицисти, които да поддържат жив интереса към тази литература и да оценяват нейните постижения в контекст. Пробиваш си пъртината самотно или в много ограничена среда. От друга страна, същият този недостатък дава невероятни възможности и свобода да избираш какво да превеждаш, да работиш с любими автори. Наистина е важна „пресечната точка“, за която споменавате. Тя се намира у самата мен. Превеждам това, което харесвам. С редки изключения и книгите, и авторите подбирам сама. И имам страхотен късмет с издатели, които ми се доверяват.

– Признавам си, че именно задочното ми запознаване с Вас ще ме накара да „посегна“ към унгарските автори. Имат ли те своя вярна читателска аудитория в България?
– Много ще се радвам, ако наистина е така. Личните контакти са много важни, човек по-лесно избира, по-лесно се доверява на хората, които познава. Нямам много информация за читателската аудитория. Има отделни случаи, които ме радват, разбира се. Например, когато известен блогър напише, че „както си има любими писатели, така си има и любим преводач“ и добавя моето име. Или когато видя да се цитира мой превод.
Всъщност тук става въп-
рос за по-голям проблем – за видимостта на преводача. Международната организация на преводачите CEATL от години провежда кампании за видимостта на преводача. За целта например се настоява името на преводача да се изписва на корицата на книгата редом с името на автора. И да се споменава навсякъде, където се споменава книгата. В България вече има издателства, които го правят. Надявам се, да се утвърди като практика. Все пак доста често в някои сайтове за продажба на книги например името на преводача се пропуска.
Като цяло, смятам, че унгарската литература се приема добре и има своите читатели в България.
В последните години бяха издадени много произведения на съвременни автори, които са ниво в европейската литература, и българските читатели ги приемат с интерес. Има и утвърдени преводачи. Много допринасят за популяризирането на унгарската литература фондовете за финансирането на превода, Унгарският културен институт, който е едно от важните културни средища в София, програмите и стипендиите за преводачи.

– Моля Ви, нека уточним, прочетох, че сте преводач на 40 книги с унгарска художествена литература. Само тази година заглавията са три. Какво да очакваме?
– Превеждам повече от 35 години унгарска литература, така разпределени, тези 40 заглавия не са толкова много. Тази есен наистина излязоха три мои превода, но не е всяка година така. За излизането на една книга играят роля различни фактори – издателство, субсидии, време на преводача. Вече от година нямам всекидневни задължения към институции, тъй като приключих с активните си ангажименти към тях – пенсионирах се. Щастливо се стекоха обстоятелствата със субсидиите, а и издателствата си свършиха работата.
Установявам с радост, че в България – за разлика от Унгария, издателствата, дори и малките, не спряха да издават художествена литература, което е много важ-
но в този труден момент.
А и злощастната ситуация с коронавируса, бих казала, повлия положително.
Вярно, че трябваше да отложа няколко запланувани пътешествия – другата ми страст. Но пък можах да се отдам пълноценно на превода. Продължавам да превеждам, имам планове, но те, както казах, зависят от повече обстоятелства. Вярвам, че те ще се стекат щастливо.
През тази година, и то в рамките на месец, излязоха три романа в мой превод. По реда на появяването им това са „Магнитният хълм“ на Рика Ман-Вархеди. Това е нейният дебютен роман, за който е отличена с Европейската награда за литература за 2019 г. Романът излезе в издателство „Колибри“ и вече имаше представяне и разговор с авторката, което се състоя онлайн. Издателство „Ерго“ издаде втори роман на Виктор Хорват. След „Турско огледало“, което разказва събитията на бурния ХVI век през погледа на турски младеж, тази година дойде ред на една не по-малко интересна и дълго заобикаляна тема: Пражката пролет и инвазията в Чехословакия през 1968 г. „Моят танк“ от невинна играчка се превръща в действително оръжие, създавайки абсурдни ситуации, в които чрез хумор се отърсваме от патернализма и инфантилизацията на обществото.
Истински малък бисер е есето на живия класик на унгарската литература Петер Надаш със заглавие „Солта на живота“. В него авторът разказва действителната история на германско градче по време на реформацията и раждането на гражданското общество от сблъсъка или сближаването на интересите на различните прослойки. Това е много прост, много банален разказ, притча, която като че ли все не можем да научим. Но е като „солта на живота“ – най-добре могат да я разберат онези, на които им липсва.
– Историк и философ (отново дано правилно съм прочела) става виртуозен (така Ви наричат специалистите) преводач, какво бихте споделили с младите хора, които са решили да се посветят на тази професия?
– Историята дълго време е била муза. Няма нищо по-свободно и по-творческо от философията и свободния размисъл за света около нас. Не намирам противоречие. За мен слоганът „учене през целия живот“ не е нов и не е празна приказка. Да опитвам нещо ново, да бъда изправена пред предизвикателства, ми е било не просто интересно, а жизненоважно нещо, което поддържа тонуса ми, придава вкус на живота. От време на време човек трябва да излиза от комфортната си зона, за да продължи да живее. Това важи за всяка възраст.
Моят път като преводач беше щастлив, вратите някак се разтвориха пред мен. Затова и аз днес се опитвам по всевъзможни начини да улесня пътя на младите преводачи. С подкрепата на Къщата за превод на унгарска литература в Балатонфюред вече трета година провеждам ателиета за млади преводачи, в които вземат участие 6 – 8 души. Заедно с унгарския лектор в СУ „Св. Климент Охридски“ тази година за втори път организирахме конкурс за превод на съвременна унгарска проза и поезия. Радостно е, че негови съорганизатори станаха такива авторитетни институции като Унгарския културен институт, Съюза на преводачите в България и специалността „Унгарска филология“ в Университета. Резултатите от конкурса и класираните на първо място преводи бяха публикувани в един от ноемврийските броеве на „Литературен вестник“. Проведохме уъркшоп с участниците, който се осъществи в сътрудничество с Къщата за литература и превод в София.
Радостно е, че толкова много институции се грижат за израстването на младото поколение преводачи. И определено мога да кажа, че се очертават неколцина прекрасни млади хора, които виждат своето бъдеще в превода.
За превода, освен владеенето на двата езика, трябват още много други качества. Повечето, разбира се, могат постепенно да се овладеят. Но има особена нужда и от любов, и от всеотдайност, както впрочем при всяка професия.

– Десетилетия наред името Ви се свързва с Българското училище в Будапеща. Обичате да цитирате думите на първия председател на Дружеството на българите в Унгария: „Бъдещето се гради не само с мотика, а и с вяра в Бога и с отворени очи. А очите се отварят от науката“. Отстъпихме ли позициите си, като закрихме Българското училище в Будапеща, макар че днес Неделното българско училище е център на Европейския консорциум за сертифициране на познанията по съвременни езици?
– Както вече споменах, аз съм тясно свързана с българското държавно училище, което бе закрито през 2011 г. То е направило много за утвърждаването на поколения българи, привързани към България и добре владеещи български език. Неговото закриване бе загуба за българите в Унгария. В същото време, не мога да не отбележа, че то нямаше бъдеще във вида, в който съществуваше през последните си години. Никое училище не може да съществува изолирано от средата си.
Когато бе създадено Българското училище за роден език, в което децата учат български език и култура в рамките на 4 – 5 часа седмично, а основното си образование получават в друго учебно заведение, аз самата изпитвах известни съмнения, че е възможно да се осъществи качествено обучение при такива обстоятелства. Но се заех с всички сили да създам условия и среда, в която това да стане възможно. За 15 години учениците ни от 25 станаха 100. Тези деца посещават най-различни училища, учат езици, спортуват, занимават се с музика, балет и какво ли не още и идват на българско училище. Мотивирани са и децата, и родителите. Малко учители имат възможност да работят с толкова мотивирани деца и родители – тях никой не ги задължава, нищо не ги кара, освен собственото им желание. Това не може да не се отчита при работата в училищата зад граница.
Стремежът ни е да се поддържа тази мотивация, да се даде всестранна възможност за изява на децата, за да имат положителни емоции не само по отношение на училището, но и по отношение на общността, на България, на българската традиция и култура. Нашите деца казват: обичам да ходя на българско училище, тук всички са ми приятели. Защото задача на училището е и формирането на общност. Винаги ще ти е приятно да отидеш на българско събитие, ако знаеш, че там ще срещнеш стари приятели и познати. А в училището се събират и децата, и възрастните.
Българското училище за роден език е безусловен успех. Неговите ученици полагат успешно зрелостен изпит по български език в Унгария или мерят знанията си в други езикови центрове. Това е външно оценяване, което е критерий за качеството на цялостната работа на училището. Усилието е да сме навсякъде, където нашите ученици могат да покажат знанията си, за да получат сертификати, които ще им помогнат в по-нататъшната реализация.
В същото време, трябва да кажа, че сред българите в Унгария идеята за българско училище с пълен курс на обучение е все още жива. Въпросът е как да се направи така, че то да отговаря на най-високите изисквания, на талантите и разнообразните интереси на децата? Нелесна задача, изкушенията в големия град са много, всеки има различна идея за реализацията на детето си, а българите тук не сме много. Общността успешно привлича и унгарци, и хора от други народности, което също може да бъде път на развитие. Задачата е много отговорна, към нея трябва да се пристъпи с ясна стратегия, осигурени финансови и човешки ресурси. Защото ентусиазъм, любов към родината, всеотдайност към децата и общността имаме.

Свързани статии:

Диетата на байкалските тюлени Младите граждани Очите на децата казват всичко Евролидерите се споразумяха за бюджета