Директор на училище дежури в спешното

Дистанционното обучение дистанцира, тъжно е без детската глъч

Павел Павлов със санитарка от Спешното отделение

Всеки ли може да стане доброволец в спешно отделение? До каква степен грижата за хората е лично желание, граждански дълг или начин на живот? Отговорите на тези въпроси ме отвеждат при Павел Павлов – директор на 2. ОУ „Д-р Петър Берон“ в Шумен. Намирам го на „второто му работно“ място – Спешното отделение към Многопрофилната болница в града. Той е един от първите доброволци и оказва се сред малкото, които дават дежурства там. Излиза облечен с предпазен костюм, шлем, маска и ръкавици.
Първият въпрос, който му задавам, е дали е изпитвал колебания да се отзове на призива на местните медици за помощ. Отговаря спокойно, че никога не е имал съмнения, а и не го е страх, че ще се разболее, защото в болницата е доста по-защитен. Член е на шуменското доброволческо формирование към Общината и е бил в помощ при евакуацията на населението и разчистването на отломките при инцидента в с. Хитрино, когато влакова композиция дерайлира през декември 2016 г. Отзовава се винаги при нужда.
„Наш граждански дълг е. Днес аз съм здрав и мога да помагам на други, утре ще съм болен и на мен ще помагат. Болестта (COVID-19 б.а.) е сериозна, истината е, че има струпване на много хора в болниците и това натоварва системата. Сега е моментът, в който можем да помогнем на медиците. Ние сме общество и трябва да сме задружни и да сме в помощ един на друг“, споделя Павел Павлов.
Най-често по време на дежурствата си извършва технически дейности. Пренася епруветки с кръв до лабораторията, съпровожда болните до рентгена. Помага на санитарките, които са на възраст и с различни заболявания. Чекира документи на рецепция, снабдява с маски и консумативи лекарите на смяна. Настанява приетите болни по стаите им. „Трябва да имаш здрави крака и ръце. Да можеш да понасяш кръв и неприятни гледки“, шегува се той. Разказва, че идват и други доброволци, но не се задържат. Възможно е това да се дължи на бюрократични спънки, коментира Павел Павлов. И споделя, че той не се води на отчет никъде, не му се заплаща дежурството, което понякога е два, пет, но стига и до 12 часа на ден. На моменти помага на двама-трима пациенти, но често се застъпват по 30 – 40
случая, в които трябва да се реагира бързо. Оставил е координатите си и е готов да се отзовава на повикване и посред нощ.
С усмивка и тъга си спомня за летните месеци. По време на годишния си отпуск работи по Черноморието като спасител.
И там се е случвало да не успеят да спасят човек, но в Спешното гледката е изключително тежка. За него да помага на хората, не е само граждански дълг, а лично усещане. „Аз съм учител. Да си учител, не означава да преподаваш само в класната стая. Ние преподаваме и в живота. Много е важно да даваме пример на нашите ученици, за да могат те да станат добри хора. Това е смисълът на образованието. Науката се променя, появяват се нови дисциплини, други остаряват. Но човещината е това, на което трябва да научим децата – да станат хора и добри граждани на нашата държава, това си остана наш учителски дълг. Така че може би съм просто един учител във възрожденски стил. Най-важното е не колко години ще живееш, а какво ще свършиш през това време. Затова искам да бъда полезен на хората. Където има нужда от мен, се отзовавам и се надявам, че съм помогнал. Всеки може да отдели от времето си по 2 – 3 часа на ден. Призовавам хората да дойдат да помагат. Най-малкото ще видят каква е болестта, и ще оценят работата на медиците. Тогава ще бъдат много по-толерантни. Истина е, че доктори, сестри и санитари са малко. Напускат заради грубото отношение към тях. Ние ги прогонваме. Нека да им помогнем, сега е моментът. По-нататък може би няма да има нужда. Но сега тук бие сърцето на град Шумен и ние трябва да сме на пулса на събитията. Важното е да бъдем полезни“, подчертава Павел Павлов.
А как съчетава доброволните дежурства с отговорностите, каквито има един директор на училище. „От 10 години и половина съм директор на 2. ОУ „Д-р Петър Берон“, но зад гърба си имам 20 години управленски стаж и съм наясно, че когато ти е подредена собствената къщичка, нещата вървят. А в нашето училище е така. Приемът го доказва. Това за мен е обективен показател. В града сме най-желаното училище. Имам способни заместник-директори, които могат без физическото ми присъствие да свършат работа. Имам само два учебни часа през седмицата и в момент на дистанционно обучение лесно се съчетават двете неща. В училище е тъжно, няма ученици, няма учители. И щом твоята къщичка е подредена, помагаш на другите. Затова по-важно е да сме тук да помогнем. А ако ни е писано да се срещнем с болестта, ще се срещнем.“
Разговорът ни почти приключва, време е да се връща в отделението и да помага с каквото е необходимо. На раздяла питам как влияе пандемията на образователната ни система и на отношенията ни в обществото.
„Мога да споделя това, което виждам в училището, което ръководя. Хубаво е децата да са там, да играят, да се социализират. Неслучайно тези със специални образователни потребности учат на място при нас. Училището има такава функция.
Е, в момента не може да я изпълнява. Дистанционното обучение дистанцира. Но пък, от друга страна, родителите видяха каква е нашата работа. Много от тях станаха наши помощници в това да образоваме децата. Харесват работата ни, разбраха колко е тежка и отговорна, и ни подкрепят. Станахме по-задружни, поне в нашето училище това усещаме. Надявам се децата да се върнат в клас, да има глъчка, да има шум, песен, радост. Като всяка криза и тази, свързана с пандемията, изкара както най-доброто у някои, така и страховете и отрицателните черти у други. Кризата показва нещата такива, каквито са, но пък даде възможност за сплотяване на семействата, за съпричастност един към друг – постоянно вървят кампании за набиране на плазма. Кризата е възможност, тя ни прави по-силни, показва, че животът не е само пари, не е кариера, а човешките взаимоотношения са най-важни. COVID-19 затвори хората, а те разбраха колко са важни семейството, приятелите и роднините им“, категоричен е Павел Павлов.
Разбирам, че е приел Спешното отделение в Шумен и за свой втори дом – занесъл е елхичка, украсил я е, за да внесе настроение сред болни и лекари. А те му благодарят с прегръдки и усмивки.