За първи път се сменя посоката от тясна специализация към развитие на по-комплексни умения
Интервюто взе
Татяна ДИКОВА
Г-н Министър, с екипа си в този четиригодишен мандат направихте редица промени в нормативната уредба, която регулира системата на образованието. Успяхте ли да я подредите?
– Системата на образованието е относително най-читавата и подредена. В същото време, трябва да отбележим, че всички системи, във всеки един момент са в режим на промени. Те не трябва да са самоцелни и да нарушават стабилността, а да надграждат системата и да я направят още по-ефективна за справяне с предизвикателствата, пред които сме изправени.
Това, което се случва като логика на промените в българската образователна система, не е много по-различно от това в другите страни. Въпросът е в кой момент кой елемент трябва да се пипне.
Живеем в свят, с нарастващи обем, скорост и многообразие на промените, които водят и до такива в образователните системи. Променя се информационната среда и оттам начинът на учене. Различна е мотивацията за учене у днешното поколение деца и ученици. Променят се поколенческите характеристики. Бъдещето ще изисква много повече от т.нар. умения на XXI век и най-вече креативност, критично мислене, работа в мрежи и колаборативност, развитие на множествена интелигентност и основното умение и изискване – да учиш постоянно.
Затова и последните години в българската образователна система се осъществяват промени, обобщени под понятието „компетентностен подход“ и насочени към придобиване на ключови компетентности, развитие на новите умения, насърчаване на образователните иновации и мотивацията за учене. Системите на образованието отговарят за бъдещето. Макар ние да не сме сигурни какво точно ще бъде това бъдеще, с голяма доза увереност можем да предположим, че следващите поколения, които са днешните деца и ученици, ще имат нужда от повече и по-комплексни умения. Другото, в което сме сигурни, е, че най-важният фактор за по-добро образование ще остане подготвеният и мотивиран учител, респективно преподавател във висшето училище. Всички професии са важни, но преподавателската е най-важна, защото ако, имаме добри учители, ще имаме подготвени специалисти във всички области. Хората в системата са ключът към по-добро образование и затова към тях бяха насочени усилията ни.
– Ако имахте още време и не бяхте ограничен в рамките на 4 години, с какво бихте продължили?
– Политиките в сектор образование изискват време и последователност. Не трябва да спираме с усилията да обхванем и включим ефективно всяко едно дете, да преструктурираме приема, да модернизираме материалната база, да насърчаваме образователните иновации и най-важното – не трябва да изоставяме политическия и бюджетен избор да инвестираме в учители и преподаватели. Заплатите им трябва да бъдат над 125% от средните за страната и за това трябва да има политическо единомислие. Днес младите хора живеят във време на разширяващи се възможности за реализация, което намалява склонността за включване в преподавателска професия и е необходимо по-високо заплащане като премия за включване в професията.
Необходимо е да продължи разумното разтоварване на учебните програми от фактологията, да се увеличи частта в изпитните материали, насочена към измерване на функционалната грамотност и уменията. Трябва да насърчаваме образователните иновации на всички нива в системата и да освободим учителя от контрола на документа, да подкрепим преподаване, насочено към мотивацията за учене. Необходимо е да продължим с акцента върху изграждането на социална и емоционална интелигентност, на граждански умения, на дигитална медийна грамотност. В същото време, трябва да насърчим повече и мрежовия подход като възможност за взаимно учене и подкрепа между образователните институции.
Оставяме готови и приети три стратегически документа в трите основни подсектора – предучилищно и училищно образование, висше образование, научни изследвания. Надявам се те да бъдат платформа за споделени политики, които да се реализират през следващите години, независимо от състава на управляващото мнозинство, защото мерките и дейностите, заложени в тях, са до голяма степен безспорни и са обсъдени с широк кръг хора от системата и извън нея.
– Вие сте заявявали неведнъж, че през XXI век децата трябва да се обучават така, че у тях да се формират умения, с които да преодоляват предизвикателствата на живота, а не да добиват само енциклопедични знания. Защо е важно това?
– Пълноценното личностно развитие изисква широк набор от знания и умения. Но не всичко може да бъде научено в днешния свят с увеличаващи се и динамично променящи се знания. Не е и необходимо. Затова говорим за ключови компетентности – основни знания и умения, необходими за пълноценна реализация и личностно развитие. Няма да бъдат ефективни, ако нямат знанията по традиционните дисциплини. Ако нямат комуникативни умения на роден език, знания в природо-математическите дисциплини и хуманитаристиката, ако им липсват изградени нагласи и ценности, социална и емоционална интелигентност. През XXI век ще се изискват още по-широки дигитални, предприемачески, социални, комуникативни умения. От друга страна, времето за учене в училище е едно и също. Информацията и енциклопедичните знания се много по-достъпни отпреди. За да стигне времето на ученика и учителя, е необходимо да се лишим от част от фактологията. Ако успеем да мотивираме и научим ученика да се учи, той ще прочете и научи извън училище много повече, отколкото в училище. Всеки един от нас учи повече през целия си живот, отколкото в училище. Това още повече ще важи за днешните деца, които много по-често ще сменят професии, не само работни места.
Това не означава, че учениците нямат нужда от знания, напротив. Уменията се изграждат от натрупани знания. Не трябва обаче „ценното“ – това, което оценяваме у учениците, да е заучаване, а функционалността на знанията – умения. Това е посоката, в която променяме и външното оценяване. Факт, е, че нашата образователна система се справя доста добре на международните оценявания, насочени към мерене на знания по учебни програми, и доста лошо на тези, насочени към измерване на функционална грамотност. Това е, защото е прекалено амбициозна в предоставянето на знания и прекалено неамбициозна в трансформирането им в умения. Но всички образователни системи са били такива през ХХ век.
Другата фундаментална промяна е, че като че ли за първи път образованието сменя посоката от тясна специализация към развитие на по-комплексни умения, в т.ч. и в системите на висшето и на професионалното образование. Бъдещите професии ще изискват по-комплекси умения. Това не означава, че професионалното образование губи смисъл. Напротив, то помага за развитието на интегрални умения. Дори и един ученик да е учил професионално образование в една област и продължи висше в друга, това няма да е загуба на образователно време и усилия, а възможност да изгради повече умения и да бъде по-пълноценен в ерата на променящите се професии.
– На 27 декември 1995 г. е приет Законът за висше образование. Оттогава досега той многократно е променян. Това не подсказва ли за необходимостта от нов закон, с нова философия?
– Нов и/или изменен Закон, това е само форма, по-важно е съдържанието. Не е задължително да се приема нов закон, за да се промени философията. Ще ви дам пример: с една разпоредба беше променена философията на приема – от финансиране на днешното търсене на образование преминахме към финансиране на бъдещите потребности на пазара на труда и на обществото. Обвързахме финансирането с качеството на обучението, на научната дейност и с реализацията. Поставихме основите на споделено стратегическо управление между държавните висши училища и държавата, базирано на разбирането, че само заедно можем да работим успешно за развитието на обществото, икономиката, регионите, отраслите. Въведохме минимални изисквания за академично израстване. Всичко това всъщност е нова философия.
Що се отнася до бъдещите промени, които се очаква да бъдат направени в системата, те могат да се видят като философия в приетата от Народното събрание в края на миналата година Стратегия за развитие на висшето образование.
– Какво се очаква от висшите училища от тук нататък?
– Да бъдат центъра на инициативите за развитие – технологично, социално, на регионите. По-често да осъвременяват учебните планове и програми. Да завишат текущите изисквания към студентите през цялата година. Да увеличат практическото обучение. Да създадат условия за електронно обучение. Да създадат и повече програми между професионални направления, стъпвайки на философията, че утре професиите ще изискват повече интердисциплинарност. Да направят повече общи програми помежду си. Висшите ни училища, сами по себе си, са малки и само ако обединят усилията и ресурси, ще бъдат конкурентни в бъдеще. Затова насърчихме, включително и финансово, включването им в европейски университетски мрежи. Това дава възможност да се получат дипломи от няколко европейски университета. Позволява да задържим повече студенти в България.
– Често се задава въпросът – кога ще достигнем средните за Европа проценти от БВП за образование? При такова мощно финансиране, въпросът не е ли вече анахронизъм?
– Последните 4 години средствата за образование бяха увеличени от 3,6 на 4,5% от Брутния вътрешен продукт. Казахме, че образованието е управленски приоритет, и го реализирахме като такъв и чрез бюджета. Последните години имаме безпрецедентен, изпреварващ ръст на разходите за образование. Средно растяха с по 600 млн. лв. на година. За първи път, откакто имаме надеждна бюджетна статистика, в момента сме на разходи, които, преизчислени през относителния дял на студентите и учениците във възрастовата структура, са на средно европейско ниво, т.е. разходите на един учащ като процент от БВП на глава от населението са на средноевропейските.
По-нататъшното ни положително социално-икономическо развитие предполага да продължим да инвестираме в образованието – най-вече в учителите, но и в приобщаващо образование, материалната база, дигитализацията.
– Един пълен мандат и няколко извода.
– Мандатът е четири години, а формалното образование на едно дете – предучилищно, училищно и висше, е средно малко повече от 16 години, т.е. 4 пъти повече. Както в класната стая образованието на едно дете се случва с натрупване на многочасови и многогодишни усилия, така и в системата на образованието трябва да има многогодишни усилия в една посока, за да има резултат, трябва да има относителен консенсус накъде трябва да се върви и да се надгражда през годините. Няма нужда да се почва каквото и да е отначало. Трябва да се инвестира в учители, защото голяма част от проблемите ни през предходните десетилетия бяха в резултат на решението да се пести от учители.
Трябва да се подкрепят културата на иновации и креативният учител. Това ще промени системата. Тя трябва да продължи да върви в посока приобщаване на всяко дете. Изключващите системи имат повече ресурс да дисциплинират, но това впоследствие ни се връща. Ако имаме повече изключени деца от училище днес, ще имаме повече изключени от обществото утре, повече неграмотни родители и още повече проблемни в образователно отношение деца. Това се случи в последните десетилетия – демографско възпроизводство на неграмотността. Нямаме друга алтернатива – системата на образованието, подкрепена и от другите институции, трябва да интегрира всяко едно дете.
Другият извод е, че можем да реализираме успешни политики само ако работим в режим на добро партньорство. Затова не мога да не благодаря на всички партньори – синдикати, директори, ректори, организациите, специализирани в областта на образованието. Благодаря и на всички институции, които ни помогнаха в работата по Механизма на обхват.
Най-важните политики реализирахме в режим на взаимодействие, партньорство, обсъждане. Има една хубава поговорка: „Ако искаш да стигнеш някъде бързо, върви сам. Ако искаш да стигнеш далеч, върви заедно с другите“. В системата на образованието, която отговаря за най-далечното бъдеще, трябва да вървим заедно.
Уважаеми читатели, в. „Аз-буки“ и научните списания на издателството може да закупите от НИОН "Аз-буки":
Адрес: София 1113, бул. “Цариградско шосе” № 125, бл. 5
Телефон: 0700 18466
Е-mail: izdatelstvo.mon@azbuki.bg | azbuki@mon.bg