Мария Мутафчиева, певица и автор на песни: Мисията на всеки учител е да възвиси учениците си

Мария Мутафчиева, по-позната като Мери от групата „Мери Бойс Бенд“, е певица, композитор и поетеса. Тя е всестранно развита личност. Завършила е Математическата гимназия в родния си Бургас (днес ППМГ „Никола Обрешков“), а след това следва нещо съвсем различно – „Славянски филологии“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Започва да свири на пиано, когато е едва на 6-годишна възраст, а стихове пише още от ученичка. Групата „Мери Бойс Бенд“ е близо 30 години на родната сцена. Няма човек в България, който да не знае песните им. И зад хубавите текстове, които всички припяваме, стои не някой друг, а именно тя. За уроците на живота и учителите в него разказва Мария Мутафчиева.

– Мария, каква е отговорността да пишете за толкова много хора и какви послания искате да предадете?

– В края на януари 2024 г. ще отпразнуваме с концерт 29 години „Мери Бойс Бенд“. Ще бъдем заедно с почитателите си на 27 януари в „София лайв клуб“. Обичам празненствата за рождения ден на групата и очаквам срещите с нашите си хора, защото именно те ми дават сили и смисъл да продължа напред, да продължа да създавам песни. Всъщност, хората, които се интересуват от българска музика, чудесно знаят, че аз съм автор на песните на „Мери Бойс Бенд“. Изминалата година беше юбилейна за мен в личен план и празничният ми концерт в зала „България“ бе напълно разпродаден.

Но въпреки че концертите носят най-голямо моментно удовлетворение и реален досег до публиката, най-голямото признание за един автор е песните му да се пеят, да живеят отвъд него. Да са обичани от хората, те да ги чувстват като свои. Да се припознават в текста, да си тананикат мелодията… Три мои песни са в учебници по музика на различни издателства и за различни класове.

Първа беше „Непознати улици“. Чудесна песен е! Създава ми много приятелства през годините, носи ми признание и обич. Имам срещи с деца в различни училища из цяла България, които знаят песента от най-ранна възраст – от родителите си, от детската ясла още… Много често я изпълняват на първия си учебен ден, представят се с нея по конкурси. Самата аз съм ходила да подкрепям лично такива участници в различни музикални форуми. Мисля, че заслужено сме в учебниците по музика!

„Дългият път към дома“ и „Слънчогледите“ също са гордост за мен и момчетата. Създавайки песни, ти не можеш да си сигурен каква ще е съдбата им – ще ги излъчват ли медиите, ще достигнат ли до публиката ти, ще избереш ли най-подходящото време и място за представянето им… Едва ли има човек, който пише песни, за да влязат те в учебници по музика… Когато това се случи обаче, отговорността е голяма и тя оставя белег върху всичко, което създаваш след това. Осъзнаването, че те слушат деца, е огромен товар. Ако си изучаван в училище автор, не можеш да си позволиш ниско ниво, просташки текстове и пошло поведение…

Зная, че очакванията към мен са високи. Посланията, които отправям с текстовете си, са общочовешки, а моето най-голямо вдъхновение са хората, техните истории, погледи, постъпки… Любовта! Точно тя ме изкушава да опиша оня поглед, учестеното биене на сърцето, щастието да чуеш най-съкровените думи… Вярвам във вдъхновението – божествената искрица, хрумването, което идва изневиделица и те кара веднага да извадиш белия лист и да пишеш. След това дълго работя върху всяка идея, премислям всяка дума и вокална мелодия. Всяка песен е послание. Всяка песен съм аз, точно в този момент – на създаването ѝ.

В последно време пиша все в императив – „Остани“, „Говори ми“… Неслучайно и името на първия ми самостоятелен албум, който излезе наскоро, е „Продължавай да мечтаеш“! Мисля, че хората днес имат нужда от директни послания. Днес повече от всякога ми се иска да извикам на света: „Продължавай да мечтаеш! Продължавай да се развиваш, продължавай да вървиш напред!“.

– Освен текстове за песни пишете и стихове, имате стихосбирка зад гърба си. Кога започнахте? Стиховете разширяват ли кръгозора и могат ли да бъдат учители и да дават ценни уроци?

– Да споделяш чувствата и мислите си с белия лист, е велика емоция и път към себепознанието. Започнах да пиша стихове като дете, малко по-късно дойдоха първите ми публикации – в бургаската преса, в култовото списание „Родна реч“… Последните години на гимназията посещавах поетичния кръжок на Николай Искъров и школата на Венда Райкова. След Математическата гимназия в Бургас завърших „Славянски филологии“ в Софийския университет. Полонист съм. Стихосбирката „Непознати улици“ всъщност е събрала ученическите ми стихове. Сега не пиша поезия. Хиляди мисли витаят в съзнанието ми, но само някои от тях добиват форма, и то песенна, за ги чуят повече хора.

– Вие сте един от инициаторите, организаторите и член на журито на националния поетичен конкурс за ученическо творчество „Непознати улици“. За седем години поред с какви хора успяхте да се запознаете? Какви са младите хора днес – от какво се вълнуват и какво търсят?

– Да, заедно с Милена Андонова – момичето, с което седях на един чин в Математическата гимназия в Бургас и настоящ директор на гимназията, и Румяна Емануилиду – журналист, публицист и издател, от 2012-а провеждаме националния поетичен конкурс „Непознати улици“. Наскоро приключи седмото му издание. Всяка година октомври е месец на очакването… В очакване съм на новите стихове на младите хора на България. И когато те започнат да ги изпращат, започвам да чета, отново с очакване… Зная, че ще ме провокират, ще ме накарат да се чувствам горда, ще ме разплачат…

Срещата с пишещите деца на България е едно от най-вълнуващите приключения за мен през последните години. Гордея се с тях и с всичко, което постигат. Има деца, чието развитие имаме възможност да проследим през годините. Темите и днес са чисто екзистенциални, общочовешки… Появява се любовта, във всичките ѝ измерения, цветове и състояния, които причинява.. И винаги ни е трудно, защото има много силни участници. И оставаме с тях приятели завинаги! Благодаря на всички, които подкрепят Конкурса! Желая им успех и вярвам в тях!

– И като споменахме за млади хора, нека поговорим за дъщеря ви Мария Мирославова –  RIA. Тя пое по пътя на музиката също като вас и баща ѝ. Смятате ли, че изборът ѝ е правилен? Лесен ли е пътят на музиканта и не са ли много бодлите по него?

– RIA посещава уроци по пиано, солфеж и китара от съвсем ранна детска възраст, а до VII клас включително учи в Националното музикално училище. После бе приета и завърши с отличие Софийската математическа гимназия, след което и бакалавърска степен по „Компютърна анимация и визуални ефекти“ в Манчестър. В момента учи математика и информатика, свири, пее и рисува.

Двамата с Миро никак не искахме да се занимава професионално с музика, защото пътят на музиканта е труден и зависи прекалено много от другите хора, но в Манчестър тя засвири по клубове и това предреши всичко… Знаем, че е добра в създаването на песни, в интерпретациите и представянето им на живо. За щастие, първите ѝ авторски сингли се харесаха и са изключително успешни, а 2022 г. ѝ донесе и наградата за БГ дебют на „БГ Радио“. Горди сме като родители и я оставяме сама да върви по пътя си, сама да решава в кой момент накъде да поеме, защото вярваме, че има интелект, сили и талант да покори света!

– И сега да ви попитам за спомените ви от училище. Кой беше любимият ви предмет? А любимият учител? И най-важното – кои са житейските уроци, които научихте там и днес ви помагат в живота?

– Бях кротко дете, което все чете, решава задачи и свири на пиано. В училище бях за пример – винаги внимавах в час и повярвайте, това ми спестяваше много време от подготовката на уроците вкъщи. Завърших Математическата гимназия в Бургас с отличен успех, а всичките ми неизвинени отсъствия бяха все от закъснения – и днес се справям трудно със ставането сутрин. Бях във втория випуск от експерименталния тогава прием в гимназията с изпит след VI клас – една година по-рано. На следващата година, когато беше същинското кандидатстване, влязох отново там с максимален брой точки от олимпиадата по математика.

През всичките пет години в гимназията учех сред наистина отлични математици. Високото ниво безспорно се дължеше на изключителната ни учителка по математика – Йорданка Станчева, с която имахме часове всеки ден. Възхищавахме се на умението ѝ да бъде винаги в кондиция, целенасочена и устремена… Така ни респектираше, че никой не смееше да отиде без домашно или упражнение. Понякога даваше повече от 100 задачи за ден. Сборниците на Константин Петров ги минавахме буквално първите седмици от учебната година… И тогава се започваха едни задачи от олимпиади в Москва, едни чудеса…

Случвало се е да решаваме някоя задача дни наред. Остава за домашно и на другия ден отново никой не я е решил, и пак остава…, докато не се появи „светлина в тунела“. Така ни възпитаваше другарката Станчева. Бях убедена, че може да реши всяка задача. Това създаваше около нея някакъв тайнствен ореол, усещане за свръхчовек, когото не искаш да разочароваш. Само като те стрелне с този проницателен поглед… и веднага си представяш, че следващата задача от олимпиада в Москва ще я решаваш пред всички на дъската… Често прекаляваше със забележките за герданчетата, маникюрите, дължините на полите и бретоните ни, но тогава това, явно, беше задължително.

Протестът и роптаенето срещу безсмислените ограничения и общия „враг“ сякаш още повече ни сплотяваха. Имахме чудесни взаимоотношения със съучениците ми – истински, открити, нормални човешки отношения! Гимназията ми даде приятелства за цял живот, упоритост и свободомислие. И онова пагубно желание да реша всяка задача, да се справя с всеки проблем, да се опитвам винаги да докарам нещата докрай!

– Каква е мисията на българския учител? Учителят днес вдъхновител ли е?

– Мисията на всеки учител е да възвиси учениците си, да ги издигне до възможно най-високото ниво на знания, до което неговите собствени знания, преподавателски умения и талант му позволят. И това да е само фундаментът – началната, изходната точка, от която учениците да се изстрелят в своя посока, в своя траектория, за да се развиват и да постигнат успехи в своя си област… Изключително отговорна мисия!

„Ученикът задмина учителя си“ би трябвало да бъде най-големият комплимент за всеки учител! Учителят е вдъхновител. Понякога първият и най-важен в живота вдъхновител. Понякога учителят е по-близък и знае повече за едно дете от собствените му родители и училището е най-интелектуалното място, на което някои деца имат шанса да пребивават. Надявам се, че всички, които упражняват учителската професия, осъзнават това и се възползват максимално от дадената им възможност да бъдат вдъхновители!

– А кой е най-важният урок, който получихте у дома от родителите си? Доколко първите седем години формират личността?

– Всичко формира личността, но нищо друго – както първите седем, нали?! Израснах в чудесно семейство, в обич и разбирателство. У дома се слушаше и изпълняваше на живо чудесна музика, купуваха се много книги… Винаги когато започнех да чета някоя книга, татко също я четеше отново, за да си говорим за нея. И понеже четях до късно вечер, а той взимаше книгата след мен, някои нощи въобще не спеше и отиваше директно на работа. Мама ни водеше със сестра ми на концерти, балети, театри и всевъзможни спектакли. Важна роля в моето възпитание имаше баба ми Мария, която ме е гледала, докато не тръгнах на детска градина. Баба беше наистина всеотдайна и на тригодишна възраст вече можех да чета и смятам. Останалите четири до седем вече бяха отдадени на класически балет и пиано.

Всяко дете може да постигне чудеса, ако го обичаш и му посветиш част от времето си!

– Каква е тайната на успеха и как се сбъдват мечтите?

– Има две различни максими – „Късметът идва при подготвените!“ и „Само неподготвените разчитат на късмет, а успехът е за подготвените!“… Има и трета: „Няма невъзнаградено усилие!“. Учи, подготвяй се, греби с пълни шепи от морето на знанието, трупай опит, работи, давай всичко, на което си способен… и все някога ще се случи и твоята мечта ще се сбъдне!

При мен всичко се случва стъпка по стъпка. На пръв поглед, изглежда, че през живота си съм се занимавала с несъвместими неща, но аз не го усещам така. Напротив, мисля, че през целия си живот всъщност се подготвям за това, което съм днес и което ще бъда. Вървя бавно и уверено напред по пътя си, вярвам в бъдещето!

Мисля, че едно от най-важните неща, които човек може да постигне или по-скоро да устои, е да бъде верен на себе си, да бъде искрен с хората, да изпитва обич и уважение към публиката, към колегите си и към сцената. Аз имам всичко това, нося го у себе си, чувствам сцената като свой дом, като свое пространство, изпитвам и страхопочитание, но и се забавлявам на нея.

– И няма как да не попитам – продължавате ли да вървите по непознати улици и себе си успяхте ли да разберете?

– Често надписвам така стихосбирката „Непознати улици“: „Пожелавам ти да опознаеш улиците към себе си!“. Но и аз вървя по непознати улици. Мисля си, че се познавам, че съм си сложила рамки, спирачки за някои неща, че вече съм придобила някаква форма в съзнанието си… И хоп, в някоя ситуация се дъня, позволявам си грубост или неприлично поведение… Или изобщо не разбирам защо казвам „това“ в „този момент“… Неведоми са улиците към себепознанието.

Свързани статии:

Николай Василев, режисьор: Има учители, които променят света Проф. д-р Станислав Семерджиев, ректор на НАТФИЗ: Светът не принадлежи само на талантливите Никола Рахнев, създател на „Гората.бг“: Успехът е реализация на достоен идеал Слава Рачева, куклена актриса: Чувството за мярка е голям учител за всички