Иво Величков, психотерапевт: Не децата, а родителите имат нужда от психолог

Иво Величков е психотерапевт с повече от 20-годишен опит. Завършил е философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, психология в Нов български университет и клинична хипноза в Лондонски колеж по клинична хипноза (London College of Clinical Hypnosis).

Дългогодишните му интереси към бойните изкуства, трансовите и медитативни практики и различните системи за самоусъвършенстване го отвеждат до множество различни школи по цял свят – от далекоизточните езотерични общества до западните университети.

Автор е на книгата „Тайните на хипнозата“, която е многократно издавана у нас и в чужбина.

Интервюто взе Диляна КОЧЕВА

– Г-н Величков, кои са най-честите проблеми, с които идват родителите при вас и търсят консултация за децата си? И истината не е ли, че не децата, а родителите всъщност имат нужда от психолог?

– Родителите масово идват и казват, че не могат да се справят с детето си и то не иска да ходи на училище. А когато попитам колко е голямо, отговарят – на 7, 8 или 10 години. Не мога да си представя по мое време на тази възраст да кажа на майка си или баща си, че не ми се ходи на училище и да не отида. Това е просто немислимо!

Най-общо случаите, с които се обръщат към мен, са две основни групи. Първият е невъзможност детето да се социализира под каквато и да е форма, а вторият е агресивен модел на поведение. В тези случаи родителите си казват – отиваме на психолог, нека той да го оправи. Но това не е акумулатор, за да го оправиш. Хубаво би било да може, но не може.

Според мен децата никога не са имали нужда от психолог, защото възпитанието отменя нуждата от терапия или психологическа консултация. Винаги съм бил на мнение, че работата на родителите е да възпитават. Процесът на възпитание много се различава от процеса на лечение или на терапия. Ако човек стигне до терапевтично лечение, тоест едно дете, ако стигне до специалист, означава, че родителите нещо не са направили както трябва по пътя с възпитанието.

– Можем ли да кажем, че днес е модерно да ходиш на психолог?

– Да, можем! Прието е да се смята, че това е услуга, която трябва да бъде използвана. А истината е, че няма как да помогнеш на дете, дори и всеки делничен ден да ходи на психолог. Това са пет часа на седмица, а какво се случва в останалите 163 часа от седмицата, в които то в по-голямата част е с родителите си?

Ние се възпитаваме от средата, която е около нас. Тя ни формира и тя ни учи. Учим в семейството, учим и в училище. И ако средата в училище или извън семейството не е добра, не е здравословна и не е правилна, то тогава родителите са тези, които трябва да компенсират вредното влияние отвън.

До навършването на 18-годишна възраст родителят е този, който е основно отговорен за грижата и възпитанието на детето. И в момента, в който се предложи друга алтернатива – например специалист да разреши конкретен проблем, тогава несъзнателно родителите абдикират от тази си функция. Те обикновено си казват: „Ние не сме подготвени, не знаем какво да правим. Нека да го оправи специалистът.“ Тогава някак си проблемът се превръща автоматично в чужд ангажимент, а не наш.

– Не е ли трудно за родителя да приеме това, че именно той не се справя?

– Това е много разпространено вярване. Родителят често очаква специалистът да реши всичко. Но трябва да уточним какво значи „специалист“. Психологията не е точна наука – тя обединява различни школи, автори, подходи. И колкото по-висока квалификация изисква една професия, толкова по-малък процент хора в нея са наистина компетентни.

Ако човек упражнява професия, базирана основно на рутина – например продавач на даден продукт – почти всички я вършат по сходен начин. Но колкото по-сложна и отговорна е дейността, толкова по-малко специалисти са реално добри в нея.

И когато родителите кажат: „Ще заведем детето на психолог!“, често не си дават сметка дали този човек ще успее да изгради връзка с детето и да му помогне. Някак си априори се приема, че „психологът ще го оправи“, а дори изборът на майстор за ремонт понякога е по-внимателен.

Това е несъзнателна и погрешно оправдана абдикация от родителската роля. Родителите, които не могат да се справят, по-скоро трябва да потърсят съвет – да поговорят с някого, на когото имат доверие, и да помислят какво реално е нужно.

– Можем ли все пак да обобщим кои са най-честите проблеми на родителите днес? Забелязвам, че понякога свободата се превръща в слободия – позволяваме всичко, без да поставяме ясни граници, защото се страхуваме да не отблъснем детето и да не прекъснем емоционалната си връзка с него.

– За съжаление, обобщението не е трудно – то е поколенческа диагноза. Както казахте много точно, децата са разглезени, а родителите отказват да поставят граници.

Всъщност всяко възпитание започва именно с очертаването на граници.

Нашето функциониране в света зависи от умението ни да разпознаваме къде са границите в отношенията – кога и какво може и кога не може. Ако някой влезе у дома ви без покана, няма да ви е приятно. Ако не знаем как да се държим в колектив, в приятелски отношения или в обществото, ще се провалим.

Съвременното ултралиберално възпитание наложи страха от думите „дисциплина“ и „граници“. Но природата на детето е да търси тези граници. То проверява докъде може и докъде не може да стигне. Понеже няма опит, то няма как само да ги установи.

Нашата задача като възрастни е да показваме кои граници са здравословни и полезни – да кажем: „Не може повече така да се държиш“, „Не може това да го взимаш“, „Тук спираме“. Тази роля никой специалист не може да замести.

– Най-общо възпитанието трябва да бъде поставено в рамката на „не прави това, което не искаш на теб да ти правят“?

– Това е аксиомата на човешкото отношение. А и в момента, в който родителите се откажат или детето намери само границите и прави това, което иска, става много лошо. Защото ако ние като родители не поставим и не научим детето на здравословните и правилни граници, то впоследствие животът ще му ги покаже, но по много по-лош и тежък начин. И това обикновено се случва през отхвърляне, през невъзможни отношения, невъзможна реализация, дори през зависимости, затвор и болести понякога.

– Прието е да се смята, че първите седем години са най-важни за възпитанието на едно дете. А какво се случва, ако родителят ги изпусне? Оттам нататък предполагам, че става доста по-трудно да промениш изгубеното време.

– Не, не е невъзможно. Най-тъжното обаче е, че колкото повече време минава, толкова по-трудно става. Характерът вече е формиран, а навиците – придобити, в това число и добрите, и лошите. И ако имаме създадени неправилни навици, много по-трудно е да ги преборим, отколкото да създадем нови.

– Тук идва ред на въпрос, който вярвам, че много млади родители си задават. В какви ценности трябва да възпитаваш детето си, при положение че това, на което теб са те учили, днес не е печеливше?

– Днес на семейството му е трудно да се бори с това, при положение че няма подкрепата на обществото. Ако на пръв поглед един модел на поведение не е печеливш, то той по-скоро не е желан модел. Слободията не е изследван модел на поведение от младите хора, но в последствие си показва недостатъците, тъй като след това идват на терапия.

Дали един модел на възпитание е правилен, или не, зависи единствено и само от резултатите, които дава. В момента при мен и при всички мои колеги на терапия ходят само млади хора. И това не се дължи на факта, че съм по-възрастен, а просто имаме по-крехко и по-лабилно поколение, което е израснало в дисонанс с ценностната си система.

Днес най-важният въпрос е как се чувстваш. А всъщност това е най-маловажното. Някой може да се чувства зле, като гледа телевизия. Някой може да чувства добре, като гледа телевизия. И всичко това е без значение за реалността.

Общо взето, възпитанието и устойчивостта в живота зависят от това доколко ти се съизмерваш с реалността около теб. Защото ако не я приемеш, ти не можеш да я промениш, не можеш да взаимодействаш с нея.

В момента, в който ти казват, че най-важното нещо е как се чувстваш, тръгваш първо да си оправяш чувствата, след това да си оправиш живота. И всичко това води до безкраен процес на терапия. Защото аз, докато не си оправя чувствата, няма да си наредя живота. Няма да имам успех, няма да имам работа, няма да имам отговорност. Или иначе обратното.

Истината е, че когато се научиш да бъдеш полезен за някой друг, тогава започваш да се чувстваш добре.

– Сега искам да поговорим за друг наболял в последно време проблем – екранното време при децата…

– Колко може да стоиш пред екрана? Това е също търсене на граници. Детето търси тази граница. И ако не му я покажем, то просто вижда, че няма такава. Тук е мястото на родителя да покаже колко е допустимото време пред екрана. Децата няма как да се справят в живота без възпитанието в семейството. И всеки родител трябва да го осъзнае това.

Никой от нас не е подготвен да бъде родител. Всички се учим в движение.

– Добре, а защо се случва така, че преди като че ли на родителите не са имали такива трудности като сега?

– Лесните времена раждат слаби хора. Днес наистина живеем в най-лесните времена, най-комфортните времена, които, естествено, доста ни разглезват. Опитваме се дори да настроим до половин градус точната температура в помещението, за да се чувстваме най-комфортно. Приемаме за даденост всичко, което получаваме, без да сме го заслужили.

До преди 150 години, ако кажеш на някой, че той като някой Бог ще стои на стол и ще лети в небето, никой не би му повярвал. Сега пътуваме, за да си вземем храната. Живеем в изключително комфортни времена, в които е нормално човек да се разглези, но точно тогава той трябва още повече да внимава.

Ако се върнем към темата за възпитанието, проблемът е, че обществото е абдикирало от възпитателната си роля. Ако в дадено общество няма критерии за правилно и грешно или те не се спазват и не се получават съответните санкции при нарушението им, то всичко е загубено.

Много по-лесно е да възпиташ личност в здраво общество, отколкото да възпиташ личност в болно общество. Защото помня времената, когато абсолютно всеки непознат имаше право да каже на твоето дете да си вдигне боклука от земята. Тогава имаше подкрепата и от страна на държавата, и на общността. А сега я няма!