
Катя Тричкова е продуцент с ярък авторски почерк и усет към смелите истории, които разкриват човешки съдби отвъд очевидното. През годините филмите ѝ печелят фестивални отличия както у нас, така и в чужбина, а един от тях достига и до наградите „Оскар“.
Централна фигура в работата ѝ е „българският човек“ – изморен, борещ се, ироничен, трагичен, понякога абсурден, но винаги истински. Тя търси не толкова героичните съдби, колкото тихите човешки вълнения, които определят духа на времето.
– Г-жо Тричкова, как взехте решението да се насочите точно към продуцентската работа?
– Съвсем целенасочено. Завърших право и след това реших, че искам да се занимавам с нещо по-интересно и вълнуващо. Записах се да уча режисура в НАТФИЗ. С колеги оттам започнахме работа по музикални клипове, късометражни филми и театрални проекти, а съчетанието между предишния ми опит в правото и този в режисурата някак органично ме доведе до професията на продуцент.
– А как започна Вашият път в киното?
– Професионалният ми опит започна със Стефан Командарев и първия ни филм заедно – „Съдилището“, по време на който успях да науча много неща в процеса на подготовка и на снимки. Продукцията, която снимахме през 2012 г., имаше бюджет от близо 2 млн. евро, четири държави копродуценти и европейска звезда в една от ролите – Мики Манолович.
Сблъсках се с кандидатствания за финансиране на проекта в България и в Европа, преговори и копродуценти – всичко, което продуцентът прави, за да реализира един филм професионално и в сериозен мащаб.
За мен това беше много голяма школа. Защото по времето, когато започвах, в България нямаше специализирано образование по тази професия.
– Кои бяха най-значимите предизвикателства в началото на кариерата Ви и как ги преодоляхте?
– Най-значимото предизвикателство по време на обучението в НАТФИЗ и веднага след това беше липсата на пари и практически опит. Компенсирахме обаче с много желание, хъс и творчество – снимали сме по 24 – 30 часа без сън. Правили сме клипове на „Насекомикс“ (Definitely Song) и на Help me Jones (Little Miss) буквално с нищо, но удовлетворението накрая винаги беше огромно.
Когато започнах да се занимавам вече по-професионално, се сблъсках с много други предизвикателства. Може би най-голямото беше работата с екипа – понякога до 100 души, което носи голяма отговорност и напрежение. Но именно това е и най-хубавото в тази професия, позволява ти да общуваш с много и най-различни хора. Защото филм с филм, човек с човек не си приличат и ако си отворен и ако имаш желание, можеш да научиш много неща и да се развиваш и ти самият като личност.
Другото голямо предизвикателство е да проявиш упорство и търпение да намериш достатъчно финансиране, за да се снима даден филм, което обикновено отнема около две-три години.
– Кои личности бихте определили като свои учители или ментори в професионалното си развитие?
– Мой голям учител си остава и винаги ще бъде Людмил Стайков, при когото съм учила режисура. Това обучение беше изключително вдъхновяващо – срещата с него, всички лекции, всички разговори оставиха сериозен отпечатък у мен. Радвам се, че поддържаме връзка и че той се старае да присъства на всички премиери на мои филми.
Отделно, като ментор в професионалното развитие бих казала Стефан Командарев. С него започнахме да работим още в началото, когато още имаше много неща, които не знаех. И той беше така добър да сподели с мен това, на което собственият му опит го беше научил.
– Кои филми и автори са формирали вкуса и мирогледа Ви?
– В различни периоди на живота си търся и харесвам различен вид кино. За мен в един филм е важно да се свържа с него по автентичен начин – да предизвика емоция и размисъл у мен. Така че всяко изброяване за мен би било ограничаващо.
По този начин си отварям широко поле, за да възприемам и срещам нови автори и филми. На последната „Киномания“ имаше страхотна селекция. Особено „Сират“ и „Последният викинг“, който така умело смесва комедията с човешката история, като дори вкарва и насилие. Също мога да спомена и „Сантиментална стойност“ на Йоаким Триер.
– Какви теми според Вас липсват или са недостатъчно изследвани в съвременното българско кино?
– В момента определено липсват интелигентно направени комедии, както и филми, насочени към по-младежката аудитория, с по-необичаен сюжет и развръзка. Романтични комедии – в класическия смисъл, също липсват.
А като теми, които са недостатъчно изследвани, това са взаимоотношенията в едно семейство. Голяма част от филмите на тазгодишната „Киномания“ обаче се занимават именно с тази тема – нещо, което засега се оказва трудно за съвременното българско кино. Казвам „съвременното“, защото преди това е имало добри образци.
– Кои практики или механизми според Вас най-силно затрудняват развитието на киноиндустрията у нас?
– Това, което затруднява развитието на киноиндустрията у нас, е липсата на обединение сред хората в общността. По някакъв начин това води до пречки между самите хора, които се занимават с този процес.
Друга практика, която също затруднява развитието на киноиндустрията у нас, е понякога и липсата на професионализъм у хората, които се занимават с продуцентство. Макар да имаме и много добри продуценти, има и такива, които се занимават с професията, без да знаят какво всъщност представлява тя.
Продуцентът не е човек, който само събира пари. Това е човек, който от ден едно е ангажиран в цялостния процес по създаването на филма. Работата започва от първоначалната идея, през комуникацията с автора и продължава чак до разпространението на филма – това е много дълъг и сложен процес.
Също така липсата на професионализъм и достатъчно креативност у хората, които решават да бъдат режисьори. Защото има хора, които решават, че ще бъдат режисьори, тъй като имат идея какво прави режисьорът. Но ако не го носиш и нямаш силата да преследваш идеята и темата, които искаш да разкажеш, може би трябва да се запиташ дали наистина си режисьор.
– А има ли добри тенденции или нови подходи, които Ви дават надежда за бъдещето?
– Все повече колеги ходят на обучения в чужбина, следят световните тенденции в кинопроизводството. Работят професионално и на високо ниво с чуждестранни партньори. И това неминуемо се отразява и върху качеството на филмите, които гледаме.
Самата аз гледам поне през две години да ходя на някакви международни обучения, за да надграждам и да съм в крак с това, което се случва.
Това е много хубава тенденция, която се надявам да навлезе и в образованието в България – малко повече практическа насоченост и изграждане на професионални стандарти.
– Как оценявате кинообразованието в България – по-скоро подпомага ли развитието на младите творци, или понякога се превръща в пречка?
– Със сигурност кинообразование трябва да има. Все пак киното до някаква степен е и занаят, а университетът ти дава структура, създава ти среда, нови контакти, хора, които имат сходни интереси, вкусове и цели най-малкото. Дава ти начин на мислене.
Да, може да има някои остарели неща в начина на преподаване в България, обаче от всеки зависи да вземе най-доброто от това, което му се предлага.
Днес имаме достъп до филми, списания, интервюта от целия свят – ако си буден и любопитен, винаги можеш да гледаш, да учиш, да се развиваш и да не ползваш образованието в България като оправдание.
– Какво според Вас липсва в подготовката на младите автори – като умения, дисциплина или отношение към професията?
– На младите автори често им липсват дисциплина, постоянство и любопитство към света около тях. Не бива да забравят, че подготовката на един филм е най-важният етап – колкото и да си талантлив, не можеш да разчиташ само на импровизация, особено когато нямаш опит.
Трябва да работят повече върху идеите си и върху филмите, които искат да реализират – това не бива да се възприема като хоби. Разбирам, че всеки трябва да се изхранва, но ако това е истинската ти страст, ще намериш време.
Алмодовар например работел в пощата и вечер се прибирал, за да пише сценариите си – ако имаш желание, намираш и начин. Сега е моментът да експериментират, да смесват жанрове, да бъдат смели.
– Кои качества смятате за най-важни за един продуцент днес в контекста на бързо променящия се филмов свят?
– Честност, постоянство, желание да учи и да не спира да се усъвършенства, умения да може да работи с хора. Емпатичност, но в същото време трябва да има и някаква доза прагматичност. Упоритостта, постоянството, желанието да се учи, да подпомага другите, за да реализира мечтите си, смятам, че са ключови за един продуцент.
– Как се трансформира ролята на продуцента в ерата на стрийминг платформи, алтернативни модели на финансиране и международни копродукции?
– Това е сложен въпрос, защото има няколко измерения. За ерата на стрийминг платформите ми е трудно да говоря, защото нямам директен опит. Но доколкото разбирам, там продуцентът по-скоро влиза в ролята на изпълнителен продуцент. Рамката, креативното изпълнение и бюджетът се контролират от платформата –модел, който напомня класическата студийна система.
В него продуцентът е по-скоро наемник, който трябва да събере екипа и да реализира проекта, докато крайните решения – дали филмът ще бъде пуснат, какъв да е монтажът, остават в ръцете на платформата.
Този модел на работа не е типичен за Европа, защото тук работим с авторите от самото начало. Дори бих казала, че сме съавтори в този процес на правене на филм и имаме много по-сериозен, дълбоко личностен и емоционален ангажимент към целия процес.
При алтернативните модели на финансиране и международните копродукции няма разлика. Отново става дума за доверие и професионализъм. Продуцентът трябва да си свърши добре работата, за да работи отново с тези чужди финансиращи институции или партньори.
А когато български продуцент прави нещо добро, той всъщност го прави в името на цялата гилдия. Ако си почтен, ако работиш добре, хората казват: „Аха, в тази държава има готини хора, които работят добре!“ – нещо, което много често се казва за българските снимачни екипи.
– Има ли проект или история, които винаги сте искали да продуцирате, но все още не сте имали възможност?
– Голямата ми мечта е да направя мюзикъл. Много обичам музиката. Когато има и хубава хореография, за мен е удоволствие да гледам как тези две неща се съчетават на екрана. Да, нямаме такива традиции в България. Да, ще бъде предизвикателно, но все пак вярвам и се надявам, че някой ден ще имам тази възможност.
Също много ми се иска в някакъв момент в живота да мога да направя голяма мащабна продукция. Отраснала съм с най-първите „Междузвездни войни“ и си спомням колко „уау“ беше, когато ги гледах за първи път. Макар в тях да няма компютърни ефекти, за мен те изглеждаха като дошли от бъдещето.
– Смятате ли, че източноевропейското кино може да бъде истински разпознато и оценено на най-големите западни фестивали и награди като „Оскар“-ите? И кои фактори според Вас определят тази видимост?

– Да, източноевропейското кино има разпознаваемост, особено на големите фестивали. Достигна няколко пъти и до наградите „Оскар“, включително и съседите от Северна Македония имаха филм („Медена земя“, 2019), както и колегите от Хърватия. Те имаха късометражен филм – „Човекът, който не можеше повече да мълчи“ от 2024 г., на който имах удоволствието да съм продуцент. И той също беше номиниран за „Оскар“.
Плакат от късометражния игрален филм на хърватския режисьор и сценарист Небойша Слиепчевич „Човекът, който не можеше повече да мълчи“, който е бил на наградите „Оскар“. Лентата е копродукция между Хърватия, Франция, България и Словения, а Катя Тричкова е един от продуцентите на филма.На фестивалите в Кан, в Берлин, в Локарно, макар и в по-малък обем в последните години, като цяло, винаги присъства източноевропейското кино.
Какво определя видимостта? Например в скандинавските държави – филмовите фондове имат отделни отдели за разпространение. Когато авторът или продуцентът завърши филма, самият фонд започва да го изпраща по фестивали, да го представя, да покрива такси, което е огромна помощ, защото това е много работа. У нас фондовете нямат такива ресурси, но това, което може да направи един филм разпознаваем и ценен, е автентичността на разказаната история.
Все пак вярвам, че тук има какво да разкажем, защото сме минали през много неща в Източна Европа. Неравни са ни историите и това им е хубавото.
Уважаеми читатели, в. „Аз-буки“ и научните списания на издателството може да закупите от НИОН "Аз-буки":
Адрес: София 1113, бул. “Цариградско шосе” № 125, бл. 5
Телефон: 0700 18466
Е-mail: izdatelstvo.mon@azbuki.bg | azbuki@mon.bg




