Скърбящият воин пази паметта на героите от 1885 г.

Борислава БОРИСОВА

Има един войнишки паметник във Видин, който сякаш остава в сянката на останалите. Близо 90 години той стои на малък площад пред видинската гара, където продължава да буди възхищение и да възражда почитта към героите, загинали в Сръбско-българската война от 14 до 28 ноември 1885 г. за защита на Съединението и независимостта на страната.

На пиедестал е разположена фигурата на леко прилегнал, морен и скърбящ воин, навел глава над оръжието си, след като е изстрелял последния си патрон. Бронзовата фигура представя български гренадир, участник в Сръбско-българската война.

Монументът костница, известен като Паметника на скърбящия воин, е уникален творчески поглед към победата и победителя. Той е паметник на почитта и смирението, на хуманността и човечността. Неслучайно в далечната 1919 г. английският военен журналист, публицист и познавач на историята на Балканите Хенри Байерлайн определя паметника без аналог в цяла Европа: „България има един паметник на победите, какъвто никъде в просветена Европа няма. Умиращият гренадир, макар и победител, съжалява за братоубийствената война със сърбите“.

По време на Сръбско-българската война Видин е обсаден и се води жестока битка за превземане на крепостта, отбраната на която е поверена на капитан Атанас Узунов. Именно той ще изрече паметната фраза – „Аз съм се учил да превземам, а не да предавам крепости!“, в отговор на предложението на командира на Тимошката армия ген. Милойко Лешанин да предаде фортовете и града без бой. Всички нападения са отбити, а отбраната остава символ на себеотрицание и военна доблест.

Историята на Скърбящия воин днес, когато отбелязваме 140 години от избухването на Сръбско-българската война, разказва Светлана Кръстева, дългогодишен ръководител на видинския Държавен архив. Монументът се въздига в чест на загиналите в Сръбско-българската война при отбраната на Видин, Белоградчик, Трън и Сливница и за героите в превземането на Пирот през ноември 1885 г.

Видинската общественост провежда конкурс за избор на проект и строителство на паметник на победата и героите, паднали във войната от 1885 г.

Журито, председателствано от Иван Мърквичка, заседава на 13 септември 1907 г. и от представените четири проекта избира този на скулптора Андрей Николов. Договорът е сключен, а негов гарант е Иван Евст. Гешов. Комисия към Трети бдински полк е следила за изпълнението на всеки етап от строителството.

Образът на войника е изваян от гипс от Андрей Николов. Следва дълъг път на фигурата и трите барелефа от ателието му в София с влак до Русе, с лодка през Дунава до Гюргево в Румъния и оттам отново с влак до Париж. Те са отлети в парижката леярна Jaboeuf et Rouard на италианския майстор Арнолдо Дзоки (създал конната статуя на Александър II – Цар Освободител, пред Народното събрание в София, 1901 – 1907 г.).

Обратният път на войнишката статуя се оказва още по-дълъг. В срещуположния на Видин румънски град Калафат например тя престоява цяла година, преди видински рибари да я пренесат до родния бряг. Прибрана е в казармата на Трети пехотен бдински полк, където отново отлежава една година.

Инициативен комитет събира дарения от гражданите за издигането на постамента. Основният камък е поставен през 1908 г. на централния видински площад. На 15 ноември 1911 г. е открита композицията „Паметник на падналите в Сръбско-българската война 1885 г.“. Пиедесталът е кух, с врата от кована мед на задната страна. В него е проектирано да се положат костите на загинали офицери, но тази идея не е осъществена.

В следващите години обаче съдбата на паметника е тъжна.

През 1930 г. видинската управа преценява, че посланието на паметника, на който воинът е свел глава, е срамно и фигурата трябва да се премахне. Следва реакция на гражданите, като в града се създава Комитет за защита на тъжния воин. След много обсъждания на 18 ноември 1935 г. градското управление решава той да бъде преместен от „Площада на победите“ на малкия гаров площад в дунавския град.

По времето на социализма паметникът е забравен и малцина поставят цветя на него. Нелека е и съдбата му в следващите години, макар след 1989 г. край него да се чества Денят на Съединението. Паметникът става обект на вандализъм и кражби – на щика на воина, възстановяван няколко пъти в годините, на централния лавров венец преди 2004 г., на една от розетките и на веригите, ограждащи монумента. А днес е видима нуждата от реставрация. Липсва и подходящо осветление, което да подсилва неговото въздействие.