Автор е на множество статии и студии в България и чужбина. По-важни нейни книги са:
– „Българската поезия от 60-те години на ХХ век. На повърхността. Под повърхността“. Велико Търново: Слово, 2004 (II изд. 2010)
– „Дневниците на българските писатели от втората половина на XX век“. София: Просвета, 2007
– „Българската лирика през 70-те години на ХХ век. Тенденции, модели, имена“. Велико Търново: Слово, 2010 (II изд. 2012)
– „В театъра на литературата. Сюжети, типажи и случки, видени откъм опакото“. Велико Търново: Слово, 2012 (2 изд. 2016)
– „Българска лирика: „забутаното поколение“ от 80-те години на ХХ век“. Велико Търново: Слово, 2014 (2 изд. 2016)
– „Литература и национализъм в България от последното десетилетие на ХХ век до ден днешен. Поглед отвътре“. Велико Търново: Слово, 2017 (II изд. 2019)
– „Вера Мутафчиева – между литературата, историята, политиката и геополитиката“. София: Издателство на НБУ, 2020
– „Вълкът единак. Богомил Райнов“. София: Издателство „Балкани“, 2022
Но поставянето на този проблем има и друго, собствено литературно основание – това е предимно „селският“ характер на българската художествена проза, поне в нейното класическо (канонично) ядро, чак до 70-те години на ХХ век. Така изследването на „частната“ тема за ТКЗС в българската литература (както гласи лапидарното заглавие на книгата) всъщност е изследване на късното развитие и отзвучаване на един проблем, който формира класическото ядро в художествената проза – българският човек и земята; човекът и трудът.Проф. д.н. Пламен Антов
–-
Новата книга на професор Алипиева реконструира дълголетната история на българските литературни практики за изобразяване на тукашното село. Основната част от труда се фокусира върху разказите за характерната територия, които нашата художествена текстовост популяризира от втората половина на 40-те до финала на 80- те години на ХХ век (затова и ТКЗС като тематизъм е гравитационната точка, около която се организира научното изложение). За да създаде обаче по-пълна и адекватна представа за динамиките и изменчивостта в литературното боравене с образите на селото, изследването не се затваря в рамката 1944 – 1989 г., а представя както портретуването на местния традиционен предмодерен свят, каквото е у нашите писатели преди Втората световна война (представен е също преддеветосептемврийският български опит в кооперативното движение), така и „епилога“ на физиономичния за родната словесност многогласен наратив – „епилога“, който творци сънародници сглобяват в годините след падането на Берлинската стена.
Осмисляйки захвата между идеология, държавно-политически проект, социална практика, общностна психология и литература в един немалък времеви период (осмисляйки също наследствата, които този период усвоява или отхвърля, а и тези, които завещава), новата книга на Антоанета Алипиева е приносен научен труд, който със сигурност ще се намеси със собствен глас в съвременния хуманитаристки дебат за съдържателността на „вчера“ и на колективния ни опит от близкото минало.
Проф. д.ф.н. Инна Пелева
©Антоанета Алипиева
Рецензенти: проф. д.н. Инна Пелева, проф. д.н. Пламен Антов
Художник и предпечат: Росен Йорданов
Стилист-коректор: Анелия Врачева
ISBN 978-619-7667-70-7