Талантът е искрящ, той не може да се скрие

Интервюто взе Зина СОКОЛОВА

-Госпожо Евтимова, сред многобройните ви изяви като писател, преводач е и учителската професия, която сте практикували преди години. Според Вас кои са най-сериозните проблеми в образователната система?
– На първо място е мотивацията на младите хора да стават учители – това е основен проблем. Наистина напоследък учителските заплати бяха увеличени в значителна степен. Но това не е достатъчно. За мен е много важно учителите да бъдат изпращани на специализация във водещи учебни заведения и престижни университети в чужбина. Там те биха могли да попият безценния опит, натрупан в течение на столетия в тези образователни институции. От друга страна, ще имат възможност да споделят за проблемите във всекидневната си работа, както и за уменията, придобити в практиката си.
Доколкото зная, българските учители поддържат добрите традиции в подготовката на състезатели по математика, химия, физика за международните олимпиади. Много високи постижения имат и нашите ученици от специализираните гимназии в областта на музикалното, изобразителното и танцовото изкуство. Така че нашите учители могат да отидат с гордо вдигнати глави и да споделят как изковават такива шампиони – т.е. как се грижат за таланта на своите ученици.
Смятам за много важно в училищата да навлизат млади хора – децата ги приемат много добре. Това не означава, че се отнасят зле с по-възрастните преподаватели. Но младите учители дори да не са толкова опитни, по-лесно влизат в контакт с тях и по-непринудено откликват, както се казва, на „зеления ум“ на младостта, на техните шеги и закачки.
Учителската професия в голяма степен е феминизирана. Преобладават дамите, в което няма нищо лошо. Но добре би било да има и господа учители. Когато учениците завършат училище, те отиват да работят в среда, в която има и мъже, и жени. Затова е хубаво пред себе си да имат примера и на мъже педагози. Освен с мекотата, която носи у себе си жената учител, да се срещнат и с по-голяма строгост, която демонстрират мъжете в тази така трудна и отговорна професия.
Основен проблем в училище е и дисциплината. Посещавала съм училища в Китай, където в класовете има по 56 деца. Отличниците ги слагат да седят на първите чинове и са най-близо до преподавателя. И колкото даден ученик е с по-нисък успех, толкова по-назад сяда. Бях в елитно и в обикновено училище и в Пекин, и в Шанхай. Дисциплината е невероятна – ще се чуе муха да бръмне, както и ако докоснете с ръка лицето си.
В китайските университети се влиза след успешно полагане на сложна система с матури. Конкуренцията е жестока и от значение е не само стотната, ами хилядната в оценката. В петте най-елитни университета за едно място кандидатстват по 25 000 души.

– Когато преподавахте, имали ли сте проблеми с дисциплината?
– Не, никакви. Първо ми подсказваха: внимавай с това дете, то е на прокурора, друго – на известен лекар, и т.н. Обаждаха ми се да изпитам този или онзи. Тогава направих родителска среща. Обясних, че ако получа повторно обаждане да изпитам някого, ученикът ще получи от мен служебна двойка. Учила съм пет години и някой да ме ръководи в материя, която познавам, е недопустимо. Престанаха всякакви обаждания.
Освен това въведох и „ценоразпис“ за тестовете – т.е. когато някой ученик е сгрешил определителен или неопределителен член, оценката се намалява с 50 стотни. При сбъркано глаголно време –
с една единица надолу. При есетата имаше изисквания, които раздадох на всички родители. За оригиналност давах бонус. Въведох такава система, че целият випуск минаваше един и същи материал. Всеки ученик можеше да отбелязва грешките и знаеше колко ще му струват те. И не последваха никакви обаждания. Преди това идваха родители и питаха: ама защо сте му писали толкова. Тази система ми помогна много.
В моите часове нито имаше бягства, нито някой е заспивал, нито е вдигал шум. Още получавам мейли от моите ученици, пръснати в цял свят. И ми признават, че тази не „желязна“, а „диамантена“ дисциплина, която съм въвела, им е помогнала и те да станат диаманти. Това ме радва. Убедена съм, че където има строгост, се създават условия талантът да разцъфти. Но строгостта трябва да е добронамерена, а не такава, която унижава индивида. И тя изключва фаворизирането на този или онзи заради това, че е от семейство на високопоставени хора.
Казах, че в класната стая аз съм кмет, прокурор, лекар – всичко.
И ако на някого това не се харесва, ще си дам оставката и ще си отида. Като си тръгвах от гимназията, ми махаха от прозорците и викаха: „Евтимче, върни се“. Със същия възглас бях изпратена и в едно училище, където имаше предимно роми. Никой не искаше да учи английски. Идваха в моите часове, защото ги заплаших, че ще се обадя да ги изключат. Обявих, че който иска четворка, трябва да участва в 15-минутен откъс от „Сън в лятна нощ“ на Шекспир. Тогава нямаше компютри и им раздадох касети да слушат как звучи английският език.
Представлението беше във физкултурния салон, който събираше 50 човека, но тогава вътре имаше 450. Цели фамилии бяха дошли да гледат децата – лели, чичовци, братовчеди. Толкова добре се получи и като свърши, изпяха една песен на английски. Всички бяха втрещени, аз стоях до вратата. И си мислех дали пък няма да решат, че тормозя децата им – бях се прочула вече, че съм лошотия. После избухнаха ръкопляскания. Една едра ромка ми каза: „Даскалице, кажи какво ти требва, че одим да ти го краднем“. Обясних ѝ, че правя всичко това, за да видят колко са талантливи децата им.
И ако са образовани, по-лесно ще си проправят път в живота. Като си тръгвах от училището, ме наобиколиха и ми казваха: „Евтимче, стой тука!“.

– Какво беше нивото на обучение по английски език, когато сте били ученичка в Първа английска гимназия, както се нарича днес, и това на вашите деца сега?
– Само един факт ще посоча.
В първите две години в университета в специалността „Английска филология“ не срещнах нито една непозната дума. Дори са ме питали дали не повтарям курса. Имахме страхотни учители, чувствам ги като приятели и до ден-днешен. И трите ми деца завършиха Езиковата гимназия „Симеон Радев“ в Перник. Получиха много висока подготовка. Не бях от майките, които си губят времето да изпитват децата си. Казвах им: „Ако искате да пропадате – пътят е много широк. Заповядайте! Другият път е много труден. Действайте!“.
Единият ми син завърши медицина в Германия и сега е главен лекар в голяма клиника там. Другият завърши информатика и също живее в Германия. Дъщеря ми завърши финанси в УНСС, но не ѝ хареса да работи в банка. После изкара предучилищна педагогика. Сега е учителка в детска градина в Перник и е много доволна. Виждала съм как дребосъчетата от нейната група я наобикалят и ѝ казват „мамо“.

– Водите курс по творческо писане в Софийския университет вече четвърта година. Какъв е интересът към него?
– Много голям. Идват хора с много висока обща и литературна култура. Пишат правилно на български, което ме кара да вярвам, че осъзнават ролята на българския език не само като общото звено между всички българи по света, но и като инструмент, с който филологът създава своя свят. В друг мой лекторат участваха юристи, лекари, следователи. Това са хора, които усещат у себе си порив да пишат – талантът е искрящ, той не може да се скрие. И най-добрият синоним на милиардите години човешка еволюция е именно талантът. Всеки човек има някаква дарба – един пише, друг създава компютърни програми, трети те прави щастлив, като го срещнеш, защото те кара да се усмихнеш.
Но ми прави впечатление, че за някои хора от лектората пълен и непълен член са нещо маловажно, запетаята поставят по интуиция, а не според граматическите правила. Затова им давам следния пример. Изпращала съм свои ръкописи в американски и английски издателства. Там при две грешки на страница, връщат отговор, че издателството не е образователна институция. Това изтъквам пред хората в лектората, които са изключителни експерти в своята област, усещат таланта у себе си и искат да пишат. Тоест те разполагат с инструмент, както разполага човек с един много скъп телефон. Но ако не е запознат с функциите на устройството, може само да се обажда на някого и да ползва 10% от качествата на телефона.
По същия начин езикът е инструмент, но той е много, много по-сложен, безкрайно по-богат от всеки друг апарат, възникнал в резултат на човешкото развитие.

– На премиерите на Вашите книги има много млади хора. Какви са Ви наблюденията – четат ли младите?
– Да, четат. И за да бъдат привлечени във внушителната читателска общност, е необходимо специалистите, техническите експерти, инженерите да създават такива средства и устройства, които да позволят на младите да четат навсякъде по възможно най-удобния за тях начин. Наблюдавам, че слушат много аудиокниги. Самата аз съм техен запален почитател. Предпочитам ги пред хартиените, защото често пътувам.
Недостатък на аудиокнигите е, че пунктуационните правила остават скрити.

И човек трябва да минава през граматически тестове – аз го правя всеки ден. Правя и лингвистични тестове за редки думи, жаргонни думи – много ми е интересно.

– А трябва ли да се преподава „творческо четене“?
– Винаги съм подчертавала решаващата за развитието на всеки индивид необходимост да чете. Тук давам пример с Джек Лондон и Рей Бредбъри, които нямат завършено висше образование. Но и двамата са запомнени като ревностни читатели. Макар че зрението му е било силно увредено, Бредбъри всеки ден до дълбока старост прекарва по 6 часа в библиотеката. Джек Лондон, за да изкупи по някакъв начин вътрешното си чувство за вина, че не е успял да завърши, закупува 85 000 тома книги.
Четат ли „творчески“ хората. Мисля, че да. Има интересни, куриози моменти, особено при младите читатели. Моята внучка, която не е любител на четенето, сподели с мен, че не иска да чете „Пипи Дългото чорапче“, защото било лъжа, че момиче може да вдигне цял кон. Според нея и в „Том Сойер“ не всичко е наред. Та има ли наистина толкова глупави момчета, готови да дадат пари на Том, за да му боядисват оградата? Обяснявам ѝ, че не това е най-важното, най-важното е да видиш живота на децата по това време, да станеш смела като тях.
Питам друга моя внучка – кажи ми колко е 3 плюс 5. А тя отвръща: „Бабо, защо си толкова глупава, виж си в телефона, какво питаш мен!“. Младото поколение е много изобретателно. Затова трябва да се създават навици за четене с много такт, съпроводен със строги изисквания, примерно да не се излиза на игра, докато не бъдат прочетени еди-колко си страници.
Налагането на строги домашни правила може да помогне на детето да свикне да чете определено време всеки ден. Това впоследствие се превръща в част от неговия духовен строй. И ако не чете, книгата би му липсвала така, както му липсва храненето, ако е лишено от него.

– Периодически възникват спорове за списъка с изучавани автори. Какво е Вашето мнение по този въпрос?
– Не би трябвало да бъдат изваждани от списъците със задължителна литература наши автори класици. Много нещастна се чувствах, когато искаха да отстранят Емилиян Станев от учебната програма. Той не е просто класик, той е духовна сила. Опора, към която се обръщаме, когато изпадаме в тежко положение или се чувстваме унизени – цитати от негови произведения ни помагат да преодолеем и самотата, и лошото настроение, и мрака вътре в нас.

– Наскоро УНИЦЕФ публикува данни, че 1/3 от 10-годишните деца по света не могат да прочетат и разберат проста писмена история.
– Много тежък проблем е това. Той може да бъде преодолян, когато родителите имат постоянна работа и могат да осигурят прехраната и добри условия за децата си, за да може младостта да вижда бъдещето пред себе си. Неграмотният човек слага кръст на милиардите години еволюция.
В САЩ и Китай всеки, който е образован, получава огромни възможности за изява. И неслучайно преписването по време на изпит в тези страни е невъзможно и се наказва най-строго. Това явление е почти изцяло изкоренено, защото всеки осъзнава, че знанието е безценно богатство. То ще те направи добър специалист, заможен, а оттам – и добър родител. Никой не разчита на ходатайства, защото частният предприемач, собственикът на бизнес няма да назначи некадърен служител.
Друг тежък проблем са пласьорите на наркотици, които са плъзнали в училищата. Вече произвеждат наркотици, които приличат на бонбони. Продават ги на деца в III и IV клас. Това е престъпление, което трябва да се наказва с доживотен затвор. Тези индивиди не заслужават да ги наричам „хора“ – те са престъпници, търсещи бързо забогатяване, готови да заличат цялата ни нация.

Свързани статии:

Познават ни като насочен към практиката университет Историята ни прави българи България е наш стратегически партньор Проф. д-р Светлина Николова пред вестник „Аз-буки“: За словото и музиката в живота