Георги Милков, журналист: Не мисля, че образоването някога приключва

Журналист с респектиращ професионален опит, телевизионен водещ, дългогодишен военен кореспондент в Близкия изток и Африка, вещ по въпросите на тероризма, сигурността и международните отношения. Георги Милков има дарбата да улавя пулса на горещите световни събития, и смелостта да бъде на точното място в точния момент. Възпитаник на Математическата гимназия в родния Видин и на Школата за запасни офицери „Христо Ботев“ в Плевен, през 1997 г. той поема по избрания от него професионален път, завършвайки „Журналистика“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Още докато е студент, започва да работи като репортер за вестник „24 часа“. Три години по-късно в негово лице медията вече има международен репортер, който в продължение на повече от 15 години пътува по цял свят, отразявайки отблизо работата на българските външни министри.
От 2000 г. Георги Милков е кореспондент в Триполи по делото, което е заведено срещу българските медицински сестри. Част от работата му, свързана със СПИН делото, са и неформални разговори както с високопоставени представители на режима в Либия, така и със семейство Кадафи. През 2000 г. и 2003 г. той е военен кореспондент в Афганистан и Ирак, а по-късно работата му отново го насочва към различни аспекти от конфликта в Близкия изток. Няколко години по-късно професионалният му път го отвежда към Корейския полуостров и неговите проблеми (2007 – 2008), след което се посвещава на Западна Сахара и конфликта там (2009 – 2010).
От 2020 г. Георги Милков е водещ на предаването „Религията днес“ по БНТ 1. В средата на март тази година издаде първата си книга „Истории от ръчния багаж“, събрала срещите му с епохални персонажи и размишленията за интригуващи места и събития, превърнали го в страстен колекционер на преживявания.
В разговор за образованието, което трябва да възпитава в желание за себеусъвършенстване, за тънкостите в изучаването на арабски език и за незаменимите роли на родителите и учителите представяме Георги Милков в рубриката „Учителите в моя живот“.

Мария ГЕОРГИЕВА

От Математическата гимназия в родния Видин през Школата за запасни офицери в Плевен и журналистиката в СУ „Св. Климент Охридски“ – кои са най-паметните уроци, които научихте, преминавайки по този интригуващ път към настоящата си професия?
– Човек дори не предполага колко и какви уроци получава, преминавайки през различните етапи на съзнателно трупане на знания. Дори ако почнем още от предучилищна възраст и стигнем до различните курсове за допълнително обучение и квалификация, които караме много след като сме завършили университета. Защото дори когато не предполагаме, продължаваме да се учим. Понякога уроците идват неочаквано, без да сме ги искали или търсили специално. Просто ги получаваме като награда, след като сме преминали през поредното изпитание в живота.

– Като журналист с богат професионален опит и пишещ човек, с какви думи бихте опи-
сали работата на учителите?
– Необикновен труд и задължаваща до обременяване отговорност. Това е призвание. Всички сме съгласни, че няма как някой да е добър учител, ако не се е посветил изцяло на това. С годините тази работа, мисля си, става все по-трудна, все по-изискваща. Заради света, в който живеем, развитието на технологиите, отпадането на авторитетите, начина, по който се промени общуването въобще, и още милион предпоставки.

– С кои най-характерни качества сте запомнили учителите от времето, когато вие сте били ученик?
– Изискващи, упорити и настойчиви, често пъти строги, но в същото време, грижовни и раздаващи се, а на моменти дори себеотрицателни. Учителите не се страхуваха да влязат и в ролята на възпитатели и настойници, дори на втори родители.

– Добър ученик ли бяхте? Кои предмети ви бяха на сърце и кои – недотам?
– Да, мисля, че бях добър ученик. Обичах история и литература, за разлика от математиката и физиката. Но въпреки това трябваше да завърша математическа гимназия. Свободата на личността в онези години също се ценеше, но все пак трябваше да бъде съобразена с благото на обществото и последното мнение на авторитетите. Правейки този опит за шега, имам предвид, че рисувах хубаво, ходех и на извънкласни уроци по рисуване, но това беше в прогимназията. После нашите ми казаха, че в този живот само с рисуване няма да стане, все пак трябва да имам някаква сериозна професия. Например архитект.
И ето, рисуването ще ми помогне да стана добър архитект, но трябва и математика. Затова завърших такава гимназия. После станах на 18 г. и взех нещата в свои ръце. Но ни най-малко не съжалявам, защото в Математическата гимназия във Видин срещнах чудесни хора – и сред съучениците си,
и сред учителите. В последните класове там вече стана ясно, че никаква архитектура няма да кандидатствам, а учителката ми по литература всякак ме насърчаваше да пиша, защото бе забелязала, че го правя с удоволствие.

– Кои са качествата, които изградихте благодарение на своите учители и преподаватели в университета?
– Да отвориш кръгозора си за неочаквани и непредполагаеми отговори, да търсиш зад очевидното, да разсъждаваш без прангите на някакъв предварително установен статут…

– Как най-успешно се учи арабски език – вашата формула?
– Започнах да уча арабски на лингафон. В часовете слушахме кратки текстове и диалози, запаметявахме ги, после учехме отделно много думи и чак
накрая – граматика. Имахме много добър преподавател в Института за чуждестранни студенти. После
за практически цели почнах да уча диалектни форми, защото в Залива говорят по един начин, в Сирия и Йордания – по друг, в Египет – по трети, а в Либия, където изкарах най-много време на терен, по четвърти начин. За Магреба пък да не споменавам, там и араби, родени на друго място, трудно ще се оправят.
Накрая така се бях оплел в диалекти, че имах нужда да се завърна към красотата на чистия, класически арабски език, и се записах в Центъра за източни езици и култури в Софийския университет в курсовете на Мая Ценова – един от най-добрите специалисти по арабски език в България. Разбира се, както всеки език, най-добре арабски се учи в арабоезична среда. Тоест сред хора, които комуникират само на арабски, и ти – щеш не щеш – проговаряш.

– Многобройните ви пътувания по света са ви срещали с толкова разнолики хора и култури. Имате ли конкретни впечатления за образованието в страните, които сте посещавали?
– Би било твърде претенциозно, а и много далеч от истината да кажа, че имам конкретни впечатления. Бил съм в училища в Африка и Арабския свят. Виждал съм деца, които нямат обувки, но с радост ходят на училище. Влизал съм в университети в Северна и Южна Корея например, където и на пръв поглед можеш да забележиш много разлики. Но всичко това са бегли и несигурни познания, а образованието е дълбока тема. Затова не мисля, че е редно да коментирам каквото и да било, а още по-малко да генерализирам.

– Каква според вас би трябвало да е есенцията на съвременното образование?
– Не мисля, че образоването някога приключва. Затова, преминавайки през базовите и фундаментални знания, които получаваме в училище, би трябвало да бъдем възпитани и в желание за себеусъвършенстване.

– Може ли човек да бъде сам на себе си учител според вас?
– Разбира се, съзнателно или не, ние непрекъснато учим сами себе си.

– Кои са книгите учители във вашия живот? Какво ще научат читателите от вашата първа книга „Истории от ръчния багаж“?
– Любопитството ми за света, което осезателно личи в „Истории от ръчния багаж“, е запалено чрез дълга поредица от книги, които няма как да изброя пунктуално, тъй като списъкът е дълъг, но да кажем така – от Жул Верн до Габриел Гарсия Маркес.

– Кого бихте нарекли „Учител на моя живот“ и защо?
– Родителите. Това са първите ни учители, които ние често забравяме. Втурнали се да опознаваме или завладяваме света, издигайки и развенчавайки по пътя си всевъзможни други авторитети, забравяме, че родителите са тези, на които дължим най-много. Понякога си даваме сметка за това едва след като сме ги загубили, пропускайки възможността да им благодарим. Но дори да сме го направили, всъщност каквото и да сме направили, винаги ще им бъдем длъжници.