Старата българска дума школо вдъхва живот на документалния социален проект на Лина Тонев и ни отвежда в три села на китния Северозапад – Брегаре, Ставерци и Байкал. Темата за закритите селски училища и обезлюдяването на някога пълните с детски смях кътчета на страната ни е отправна точка за фотографските търсения на авторката и своеобразно завръщане към корените.
Родом от Брегаре, Лина Тонев е програмист по професия, завършила е „Компютърни системи и технологии“ в Техническия университет в София. Страстта ѝкъмизкуствотоправикрачкакъмобединяванетонадветезнанияиражданяколкоавторскипроекта– Homo technicus, Homo technicus vs Homo sapiens, изграден върху репродукции на класически картини и даващ възможност на подрастващите да открият по една нова визия за „Мона Лиза“ на Леонардо, „Момичето с перлената обица“ на Вермеер или „Писък“ на Мунк.
Уверена, че професията на програмиста е наситена с креативен дух, Лина Тонев споделя знанията си като настоящ преподавател в Националната художествена академия в дисциплините „Въведение в програмирането за художници“ и „Интерактивна анимация“ (магистърска програма „Дигитални изкуства“).
В село Брегаре тя води творчески работилници за децата от община Долна Митрополия. Приема за своя мисия да им представи по вдъхновяващ начин връзката между изкуство и технологии.
С нея разговаряме за емоционалния заряд на „Школо“, сърцето на учителската професия и авторските проекти, в които изследва технологиите, човека и тяхното взаимодействие.
Лина Тонев учи в ОУ „Отец Паисий“ в село Брегаре до пети клас, когато поради липса на деца паралелките започват да се обединяват.
Идеята за фотографския проект „Школо“ се ражда именно от сърдечната ѝ връзка с местата, където е преминало детството ѝ.
„През последните шест години се занимавам с изкуство и исках да направя творчески проект, който да изразява по обективен начин ситуацията в селата на Северозападна България – как пустеят, как живеят хората, останали там, и как всъщност се опитват да поддържат селата живи. Използвах позабравената дума школо за заглавие на проекта си, защото повечето училища в този край също са забравени, изоставени и пусти. От друга страна обаче, дори да бъде затворено, школото може да възкръсне за нов живот – нещо, в което, за радост, се убедих в процеса на работа.“
Социалният проект, замислен само за Брегаре, прераства в мащабен документален разказ. Обективът на Лина улавя атмосферата в село Ставерци, където все още учат близо 70 деца, и творческия ентусиазъм в някогашното училище ОУ „Христо Ботев “ в село Байкал – днес преустроено в Общински център за извънучилищни дейности и занимания по интереси.
„Проблемите, които изследвах, всъщност са много дълбоки. Училищата затварят, защото няма деца – местата се обезлюдяват, защото няма работа. В ОУ „Св. св. Кирил и Методий“ в село Ставерци организирах творческа работилница за деца на тема „Какъв искам да стана, когато порасна“. Снимах децата с полароид, а върху него те рисуваха как се виждат в мечтите си. Така се роди чудесен креативен процес, а учениците допълнително доразвиха идеите си. Децата виждаха себе си като бъдещи лекари, футболисти, готвачи, акушерки….
Каквото и да си представяха обаче, няма как да го осъществят в своето село. Пораствайки, те ще тръгнат нанякъде.
Затова и емоциите, които ме съпровождаха по време на едногодишната ми работа по проекта „Школо“, бяха различни за всяка локация. В Ставерци бяха бурни, защото там все още има живот, вълнение, деца и мечти. В Байкал беше с надежда – там няма постоянно деца, но е пълно с творчески идеи и занимания, които се провеждат в преустроеното училище“, споделя Лина Тонев.
Бившата учителка г-жа Келчева пред сградата на школото
Педагозите, които помнят „Школо“ разказва много лични и трогателни истории – на дългогодишни учители, посветили живота си на това да вдъхновяват, „да повдигат“ учениците, да предават знанието. Как биха се чувствали те, заставайки пред опустялата сграда на училището, в което са преподавали десетилетия наред? Три учителки от село Брегаре – г-жа Личева, г-жа Келчева и г-жа Йорданова, споделят идеята на Лина Тонев за тези въздействащи фотографии.
„Изключително се притеснявах да ги помоля за такава снимка, но те се съгласиха. Беше много емоционално за тях, а въпросът, който и трите задаваха, беше: „Защо? Защо се стигна дотук?“. Най-голямата им болка, свързана с образованието, е точно тази – няма деца, няма млади хора. Много им тежи това и не знаят какво да направят. Едно безсилие се усещаше.
Силно ме впечатли колко много помнят тези над 80-годишни вече жени. Можеха да рецитират преподаваните някога стихотворения, отлично си спомняха първите си класове. Една от тях извади лист, на който е записала всички ученици, на които някога е преподавала – знаеше кой къде е, какво работи. Все още класовете се събират, правят се юбилеи, на които присъстват и учителките. Те самите получават картички от свои бивши ученици за празниците. Работили са в силен за Брегаре период – паралелките са били с по два класа, имало е активен и наситен живот. Спомняйки си за отминалите години, учителките се усмихваха и разказваха с часове преживяното, а аз се стремях да представя тази обективност – и хубавите спомени, и настоящето, паметта е жива.“
Лина споделя, че в един момент документалният проект сам я повежда по пътя на осъществяването си – разравяйки миналото, откривайки героите, техните снимки и спомени, тетрадки и мечти. Затова решава, че
най-добрият начин да съхрани училището в Брегаре, е като му направи истински архив.
„Създадох и уебсайта https://shkolo.linatonev.com/, в който хронологично е представена историята на училището – създаването му през 1934 г., неговият разцвет и разпадът през 2008 г. Там всеки може да открие и историите на тези три учителки.“
Финансиран от Национален фонд „Култура“ и програма „Социално ангажирани изкуства“, по своя замисъл фотографският проект „Школо“ достига до широката аудитория единствено чрез социалните мрежи. Там се поражда задълбочена дискусия за съдбата на затворените селски училища, а хората споделят емоциите си, провокирани от документалните фотографии.
„Имаше толкова коментари под постовете – загриженост, гняв, позитивни и негативни мнения. Щом се създава дискусия, значи проектът има успех – така смятам аз. Сред най-големите ми лични удовлетворения обаче беше фактът, че след 50 години ученичка успя да открие отново любимата си учителка г-жа Личева, която участва в „Школо“. Огромна радост беше и за двете да се намерят, да си припомнят миналото. Така осъзнах силата на социалните мрежи, които се оказаха добър избор за разпространение на проекта.“
Изкуството да преподаваш. Като съвременен творец, създаващ визуални и дигитални изкуства, Лина вярва, че учителската професия е сърцето на едно общество. Тя е настоящ докторант и преподавател в Художествената академия. Разкрива, че подходът ѝ към студентите по специалност „Въведение в програмирането за художници“ и „Интерактивна анимация“ е специфичен.
„Те са артисти, които учат дигитални изкуства и никога не са програмирали преди. Докато аз съм минала по обратния път – дипломиран инженер и програмист, който се занимава с изкуство. Подходът е приятелски и с игрови елементи, стъпка по стъпка се учим как се създава изкуство с код. Моята цел е да им покажа как програмирането може да бъде творчески процес.“
„Учи! Изследвай! Създавай!“ – това е мотото на създадената от нея дигитална образователна игра Homo Digitalis (https://game.homotechnicus.net), която надгражда двата ѝ авторски проекта – Homo technicus и Homo technicus vs Homo sapiens. Основната идея на Лина е да провокира младото поколение да учи, докато се забавлява.
„Вярвам, че есенцията на съвременното образование трябва да бъде както модернизирането на учебния процес, така и търсенето на баланс. Децата да учат с новите технологии, но и да осъзнават, че освен да им улесняват живота, те могат да ги накарат да изгубят връзка със света. Нека не забравяме къде е границата.“
Лина Тонев
Учителската професия е сърцето на всяко общество
„Бих казала, че е изключително важно как говорим за учителите и как възпитаваме децата в отношението си към тях. За щастие, по време на работата си по Проекта почувствах запазилото се уважение между някогашни учители и ученици. Образът, който трябва да изграждаме у децата, трябва да бъде точно този – на уважение към учителите. Защото, когато децата го носят в сърцето си, обществото става по-добро.
Най-яркият житейски урок, който ми преподадоха моите учители, е да намериш в какво си добър, и да го правиш с голямо желание. Учителите, оставили незабравим спомен в съзнанието ми, са тъкмо тези, които обожаваха работата си и бяха открили призванието си. Това ме вдъхнови да намеря и аз своето – тогава няма как да не бъдеш удовлетворен и изпълнен с щастие.“
