Анна Влаева е консултант по ранно детско развитие. За себе си казва, че работата ѝ е да помага на родителите да общуват пълноценно и да възпитават лесно децата си. Завършва образованието си в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Бакалавър е по специалност „Логопедия“ и магистър – по „Логопедия. Комуникативни нарушения на развитието“. Анна има близо 15-годишна практика с деца с най-различни нарушения – на говора и артикулацията, на общуването, на писането и четенето.
Решихме да я потърсим, за да поговорим с нея за екранните деца и вредите, които нанасят технологиите върху развитието на децата. Трябва ли да бъдат напълно забранени, или има допустим минимум, в който могат да бъдат разрешени. И защо днес все по-често се говори за хиперактивност, трудно съсредоточаване и забавяне в развитието на речта сред най-малките.
„Проблемът с екранните деца е, че никой не поставя границата колко време гледаш и от каква възраст може да започне това“, споделя пред „Аз-буки“ консултантът по ранно детско развитие Анна Влаева. Категорична е, че
поставянето на телефон в ръцете на малко дете е изключително опасно
за неговото по-нататъшно развитие.
„Периодът от 1- до 3-годишна възраст е времето, в което човек трябва да изследва и опознава света на база на опита си.
Употребата на екрани в тази най-крехка възраст създава грешна представа за живота около нас. И това е нормално, все пак в природата няма толкова наситени и ярки цветове, светлини и шумове“, обяснява моята събеседничка.
Другият негатив, който се наблюдава, е, че в дългосрочен план има вероятност детето да спре да изпитва удоволствие от нормалните за възрастта му занимания, като да направи кула от кубчета или да подреди пъзел.
„Губи се удоволствието от това, че си се справил“, категорична е Влаева.
Оказва се, че позволявайки екранно време, без да искат, родителите лишават децата си от естественото запознанство с околния свят.
Но тук се сблъскваме с голям парадокс. От една страна, те искат да имат време за себе и добре знаят, че ако дадат телефона на детето, то ще спре да капризничи и ще седне мирно на стола. И така те му го дават с обещанието, че е за малко – само пет минути например. В този момент те вместо да се опитват да го научат как да се държи на обществено място – в ресторанта или пред лекарския кабинет, те предпочитат да купят мълчанието му с телефона.
„Това е по-лесният начин за тях, но в никакъв случай не е правилният за възпитанието му“, разказва консултантът.
А колкото повече време децата прекарват пред екрана, толкова повече време искат.
И започват да правят всичко по силите си, за да получат поне още пет минути. Малките свикват, че могат да получат всичко, което искат, плачейки, мрънкайки или викайки, и изграждат работещ механизъм, с който могат да го постигат.
Интересно е кога започва пристрастяването към екраните. Масова практика е днес родителите да пускат песнички от телефона. Използват ги за приспиване или ангажиране на вниманието.
„В този случай зрението взима превес и детето гледа, а не слуша. Музика може да се пуска на диск или от някакъв друг източник, но
трябва да бъде само звук, без картина“,
казва Анна и обяснява, че в научен план на 10 – 15 минути всеки човек несъзнателно се ориентира в околната среда – дали е тихо, дали е безопасно и какво се случва наоколо.
„Инстинктивно търсим най-пълноценната информация да се ориентираме в средата. И когато имаме екран със звук, картина и цветове, тогава мозъкът ни си казва, че там се намира най-пълноценната информация и може да я получи оттам. А това води до пристрастяване“, разказва Велева.
Така се стига до парадокса, че
екранно зависими родители отглеждат екранно зависими деца.
Днес е напълно нормално да извадиш телефона си, за да видиш колко е часът, и в един момент да се озовеш в социалните мрежи и да преглеждаш публикация след публикация, без дори да си видял колко е часът. Консултантът е на мнение, че екраните трябва да се ползват изключително осъзнато както от възрастни, така и от деца. Детоксикация за седмица или две няма да помогне, ако след това всичко се върне по старому.
„Телефонът е вреден, но не трябва да бъде изрично забранен. Ако ние, като родители, работим през телефона у дома, няма как да забраним на детето да го използва. Моделът „Аз мога, а ти – не“ създава голямо недоверие между родители и деца“, разказва Влаева.
Съветът, който дава, е всичко да се прави с мярка. Например може да им позволим да гледат едно филмче, но само едно. И всичко това с уговорката, че се прилага при деца над 3-годишна възраст.
„В работата ми с деца постоянно ми се налагаше да измислям различни играчки, за да мога да постигна конкретен ефект“, разказва тя.
Посочва, че играчките, които се предлагат на масовия пазар, са направени основно да
отразяват нуждите на родителите, а не на децата.
Ето например в последните години много нашумяват играчки за бебета в пастелни цветове. На външен вид те са много атрактивни и обикновено се харесват от възрастните, но дали са в помощ на децата, при положение че от 0 до 6 месеца не могат да виждат пастелни цветове. По тази причина Анна решава сама да направи играчки, които да изпълняват различни функции, подпомагащи развитието на малкия човек. Освен професионалист в работата си тя е и майка на три деца, така че често се е сблъсквала с невъзможността да намери в магазините играчки, подходящи за различната възраст на своите деца. И в един хубав ден решава сама да измисля и прави играчки с идея и цел, които едновременно развиват зрителните възприятия, хватателния рефлекс и мисловния процес. Основното при тях е, че те са без звук или с много слаб звук.
Оказва се, че
играчките със силен шум и звук, ярки светлини и цветове плашат децата
и повлияват негативно на нервната система. Специалистът алармира, че играчките със звук и светлина за бебетата са предшественик на телефона.
„Те са цифрови – натискаш едно копче и нищо не правиш. Очакваш всичко да се случи от само себе си“, обяснява тя.
Препоръчително е децата да започнат да играят с такъв тип играчки колкото се може по-късно. Първоначално по подходящи са такива, които развиват умения у децата.
Освен това родителите трябва да внимават и за това, което пише на кутиите на играчките. Посочената възраст може да служи само за ориентир, а не трябва да се приема винаги за чиста монета.
„Не е важно какво пише, а какво се прави с нея“, обяснява тя.
Друга грешка, която често допускат родителите, е, че се опитват да изпреварват възрастта на детето, като искат от него на две години да започне да учи азбуката или пък да брои до 10 например.
„Важно е на различните възрасти детето да разширява познанията си за околния свят и да доусъвършенства двигателното си развитие, а не да наизустява думички без абстрактна мисъл“, посочва тя.
В практиката си наблюдава и че все по-често децата с беден речников запас, които среща, трудно правят логическа връзка. Механизмите това да се случи, е като се разговаря с тях, но не трябва само да ги питаме как е минал денят им, а и ние също да им разказваме за нашия. Подходящ начин за обогатяване на речника им и развиване на мисълта им са и ролевите игри.
Към Анна Влаева редовно се обръщат притеснени родители, които не знаят как да помогнат на децата си. Истината обаче е, че често към нея се обръщат, когато вече са изпуснали положението. Ето например един често срещан днес казус. Родителят е разрешил на сина или дъщеря си да прекарва много време пред екрана, и всеки негов опит да промени ситуацията, води до неуспех.
„Всичко зависи от възрастта. Ако детето е все още малко, е необходимо да се започне с плавно съкращаване на екранното време. Но колкото е по-голямо детето, толкова по-внимателно трябва да се подходи, трябва да се разговаря с него.“
Друг е моментът, че
екранната зависимост понякога може да доведе до появата на симптоми у детето, наподобяващи аутизъм
или интелектуална недостатъчност. Моята събеседничка разказва, че обикновено това се случва при по-срамежливите и затворените деца, чийто темперамент би могъл да бъде определен като на флегматик. При тях се получава, че влизайки във виртуалния свят, те вече нямат нужда от общуване с други хора, стават си самодостатъчни.
„Случва се точно това – тези деца започват да развиват симптоматиката на аутизма“, обяснява Велева.
Днес все по-често чуваме диагнозата екранен аутизъм и се питам съществува ли тя изобщо: „Дори да е влязъл в употреба терминът „екранен аутизъм“, той не е коректен. Аутизмът е диагноза, а екранната независимост – допуснати грешки при възпитанието и поведението“, посочва консултантът.
Освен всичко изброено Анна Влаева е и медиатор отскоро. Тя помага за разрешаване на конфликти между родителите у дома или по време на раздяла. Разказва, че често се случва дете да расте в семейна среда, в която родителите са на различно мнение относно възпитанието му. Това води до объркване у детето, което може да доведе и до бунт и нежелание да спазва норми и правила.
Друг наболял проблем днес е тенденция, която се наблюдава от времето на пандемията. Голям процент млади хора и
младежи в пубертета се пристрастяват към виртуалния свят и напълно отказват да напуснат пределите на дома си.
Първопричината за това поведение в повечето случаи е травма в детството. Тя може да бъде от различен характер, но най-често е ролята на властваща фигура в семейството – баща или майка.
„Пандемията е най-лесното оправдание да се затвориш в свой собствен свят“, казва Анна.
От опит разказва, че при младежите над 18-годишна възраст помощта в този случай е човек сам да стигне до извода, че се нуждае от психотерапевт. Но в повечето случаи младежът трудно стига сам до това заключение. Така че родителите трябва да му помогнат това да се случи, като спрат да му помагат финансово, а го оставят сам да плаща сметки, да купува храна и консумативи.
Често процесът на лечение се саботира не от пациента, а от родителите му.
Обикновено те са хора с авторитарен модел на възпитание и често не търсят вина у себе си. Така че на Анна ѝ се налага първо да работи с родителите и чак след това – с децата.
За разлика от по-големите, при по-малките деца най-важно е родителите навреме да поставят граници и спокойно да обяснят какво може и какво не може да се прави. Другият важен момент е, че
веднъж поставени, границите трябва да се спазват – винаги и без изключения.
Само по този начин, растейки, детето ще бъде подготвено за истинския живот, извън дома.
„Всяко дете е различно и има собствен характер. Всичко това формира у него различни ценности и стремежи“, обяснява тя.
И най-важното тук е, че семейството не трябва да се стреми да променя характера на детето, защото всяка ценност за него, която с годините е разглеждана като недостатък, в по-късен етап се превръща в комплекс.
Няма как да не попитам Анна Влаева дали има правилна формула за възпитанието и ако има, коя е тя: „За да възпиташ стойностен човек, трябва да го научиш да може да приема пълните последствия от своите постъпки“, завършва тя.
Уважаеми читатели, в. „Аз-буки“ и научните списания на издателството може да закупите от НИОН "Аз-буки":
Адрес: София 1113, бул. “Цариградско шосе” № 125, бл. 5
Телефон: 0700 18466
Е-mail: izdatelstvo.mon@azbuki.bg | azbuki@mon.bg