Ваня МИЧЕВА*
В българския език съществуват две близки по форма думи: хайдутин и хайдук. Според Речника на българския език те имат по две значения: хайдутин 1. Истор. Народен закрилник и борец с оръжие в ръка срещу турските потисници през време на робството. 2. Крадец, разбойник; хайдук. Нар. 1. Крадец, разбойник. 2. Остар. Хайдутин (в 1 знач.).
В историята на българския книжовен език думата хайдут се появява за първи път в езика на новобългарските дамаскини, който е много близък до говоримия език от XVII век. В тези текстове тя означава ‘грабител, разбойник, насилник’. Например: „хаидуте на людете животать им отнемат“. И двете лексеми са заемки от унгарската hajdúk ‘наемна войска, която пази границата на Кралство Унгария с Османската империя’. Поради честите сблъсъци с тези пазители османските власти ги възприемат като врагове на империята и разбойници. Така в турския език се утвърждава думата hajdud именно с такова значение. А оттам преминава в българските диалекти и в дамаскините. През сръбски навлиза в разговорния български език и думата хайдук. Дълго време и двете заемки се употребяват с едно и също значение − ‘грабител, разбойник’.
Хайдутството съществува по българските земи от XVI до XIX в. За представителите на официалната османска власт участниците в него са разбойници и затова са наречени хайдути. В паметта на българите обаче те са народни закрилници и борци за свобода. Така постепенно думата хайдутин се преосмисля и днес означава ‘участник в хайдушкото движение против османското робство’. Докато хайдук
и в днешната публицистика се употребява като название на хора с насилническо поведение, напр.: „хайдуците на Сидеров ще продължат да вилнеят из центъра на София“ (в-к „Култура“, 2013).
*Д-р Ваня Мичева е доцент в Секцията за история на българския език в Института за български език при БАН.
