„Пламенни надежди“ разказва на два езика непознатите истории за български будители

За историята и културата на българските католици е писано немалко както от български, така и от други европейски автори, но почти изключително в трудове със строго научен характер, които остават известни в относително малък кръг. Затова вдъхновено написаната книга „Пламенни надежди“ е обнадеждаващ принос за популяризирането на общобългарското значение на културата, създадена от българските католици.

Това пише професорът по езикознание Лилия Илиева и автор на предговора към „Пламенни надежди“ – новата книга на Национално издателство „Аз-буки“.

Автор на книгата е отец Анджело Габриеле Джорджета,

който е свещеник пасионист, завършил Папският Източен институт за църковни науки в Рим. Двуезичното издание – на български и на италиански език, се издава по проект на Културна асоциация „Паралел 43“ – Рим, с финансова подкрепа по Национална програма „Неразказаните истории на българите“ на Министерството на образованието и науката.  Издател е Националното издателство за образование и наука „Аз-буки“ към МОН.

Книгата е с научен консултант проф. Лилия Илиева, открила първата и най-стара история на България, написана от Петър Богдан Бакшич – „За древността на бащината земя и българските дела“.

„Пламенни надежди“ е посветена на 350-годишнината от смъртта на първите български будители Петър Парчевич, Петър Богдан Бакшич и Филип Станиславов, както и на

400-годишния юбилей от създаването на първото българско хуманитарно училище в Чипровци през 1624 г.

От страниците на книгата разбираме, че основател на училището е епископ Илия Маринов, а в него учат 60 деца православни и католици, които след това ще станат отлични търговци и занаятчии.

В училището са изучавали българска, латинска и турска граматика, но там се зараждат и идеите за едно свободно и мирно общество. Там ще бъдат възпитани деца, които ще замечтаят за Свободата и ще работят за нея. Защото именно в Чипровци се заражда идеята за националноосвободително движение, което ще обхване няколко поколения активни българи, търсещи връзки и помощ от силните европейски управници и народи. Въстанието ще избухне, но за съжаление, през 1688 г. ще потъне в кръв заради предателство.

„Пламенни надежди“ е изпълнена с огромна обич към българския народ, разказва за Чипровец, за неговата култура и унищожаване.

Обяснява внимателно начина на зараждането на католицизма в България, който в най-мрачните времена на нацията, заедно с православните братя е запалил светлината на културата, чрез която свободата и достойнството триумфират за целия български народ.

Италианският свещеник вижда в тези корени пример за целия свят: „обединени във вярата и в културата, като едно цяло, за да победят всичките форми на невежество и тирания – истинските вируси на нашето общество“.

Според проф. Лилия Илиева трудът на отец Джорджета е плод на много усилия и добро познаване на библиографията, която на практика започва да се трупа след фундаменталния труд на банатския българин академик Еузебий Ферменджин Acta Bulgariae ecclesiastica ab anno 1565 usque ad annum 1799, публикувана през 1887 г., откъдето

авторът е цитирал някои документи, практически неизвестни на културната общественост в България.

Съществен принос на автора е изтъкването на един от първите новобългарски поети – Павел Дованлийски (Дуванлийски), представен и с неизвестни у нас биографични подробности. Този представител на пловдивските католици е усвоил техники на стиха, развити в различни европейски литературни традиции – главно италиански и хърватски, и успешно ги е приложил за създаването на поезия на народен български език. Чрез книгата на отец Джорджета се открива нова страница в изследванията на тази поезия, която обаче все още чака своя предан почитател и популяризатор.

За автора

Отец Анджело Габриеле Джорджета е пасионист и мисионер в България в продължение на пет години. След това работи в Болоня и Римини сред млади хора и семейства, докато не става енорийски свещеник на Сан Феличе в областта Молизе. Роден е в Монтемитро, създадено от хърватски и балкански бежанци през XVI век. И както сам падре Анджело разказва, в неговия край говорят на диалект, който местните наричат „на нашу“ („по нашенски“).

Когато падре Анджело попада в България, много бързо усвоява българския език, дори смята, че този език прилича много повече на техния диалект, отколкото на хърватския, за чиито наследници се смятат.

Свързани статии:

Българските ученици в Рим съживяват паметта за първото ни светско училище Предстоящо: Премиера на книгата „Да литна високо в небето… / Volare in Alto nel Cielo…“ Сбъдната мечта: Деца играха с Григор и Ноле в София Училищата със специален час на класа за превенцията на сърдечносъдовите заболявания