Андон Атанасов – студентът на 50 +

Росица НИКОЛОВА

Кога пристига дядо Коледа? За децата в СУ „Константин Константинов“ в Сливен това се случва на благотворителен базар. Организатори на събитието са студенти от Инженерно-педагогическия факултет към Техническия университет – София. Бялата брада и червената мантия обикновено носи Андон Атанасов, разказва преподавателката във Факултета доц. Моника Ингилизова.

Главната роля му е отредена не по старшинство, а по негово желание.

Той наистина е най-възрастният студент по педагогика, но е пръв между равни. Записал се да учи, когато е на 50 години. Става бакалавър с пълно отличие и златен медал. Автор е на 18 научни публикации в специализирани издания, приет е в местното дружество на Съюза на учените.

Сега продължава с две магистратури – преподаване на математика, физика и информатика, както и предучилищна и начална педагогика. „Андон е истинско вдъхновение!“, отбелязва доц. Ингилизова. Тези, които го познават, са удивени как намира време за всичко. Ролята на Дядо Коледа е приятен, но малък ангажимент сред многото големи: подготовката в университета, проучванията му, уроците по математика, които дава на ученици. И семейството. Студентът вдъхновение и съпругата му Десислава Христакиева са родители на две деца. Синът им Павел, сега на 24 години, е с рядко ензимно заболяване и изисква денонощна грижа без почивен ден. Дъщеря им Деница е абитуриентка в ППМГ „Добри Чинтулов“.

„След казармата бях приет в тогавашния Висш химико-технологичен институт в Бургас. Учих 4 години и половина, но настъпи голямата криза и по финансови причини заминах за Гърция да работя“, разказва Андон. Десислава е ученическата му любов. Десет години по-късно се срещат отново и стават семейство.

Ражда се Павел. Бил съвсем малък, когато го диагностицират с мукополизахаридоза. Сложната дума не е само название на заболяването. Тя означава и голяма битка за живот. У нас тогава ензимозаместващата терапия струва близо 1 млн. лева, спомня си Андон. Ами сега накъде? Семейството се установява за пет години в Гърция, където имат право на безплатно лечение за сина си. Десислава не се отказва и продължава да се бори за такава грижа и в България.

Невероятният успех идва през 2012 г. след срещи с премиер и здравен министър.

Държавата поема животоподдържащата терапия за децата с тази диагноза. Какви тревоги е преживяла, докато болката ѝ бъде забелязана, само една майка знае. Десислава участва в Националния алианс на хората с редки заболявания и е създател на Националната асоциация по мукополизахаридоза.

Решава да учи за медицинска сестра по съвет на близка, а и за да е по-полезна на сина си. „Тогава Андон все още работеше в Гърция, налагаше се. Бях с двете деца и с баща с деменция. На семестър съм имала и по 13 изпита“, разказва тя. Завършва с отличие и магистърска степен. „Спешните отделения са моята стихия. В тези отделения можеш да научиш всичко!“, подчертава жената.

През 2018 г. Андон се завръща окончателно в Сливен. Павел е пораснал, вече тежи над 50 кг, майка му не може да се справя сама. „Дори и най-трудната работа не може да се сравни с това да се грижиш за болно дете“, категоричен е той. Стаята на сина им е с болнично оборудване. Порасналото момче се храни със сонда, изгубило е двигателна активност, не може да говори. Но пък „очите му казват толкова много“.

Деси е личен асистент на детето си. В събота и неделя дава дежурства в неотложната помощ. И двамата със съпруга ѝ обичат страстно природата. Но не могат да споделят заедно хобито си, защото един от тях трябва да е при детето. Андон е участвал в близо 50 планински маратона, на старта обикновено го изпраща дъщеря им Деница. Тя го посреща и на финала.

„Реших да се запиша педагогика почти на майтап“, разказва Андон. На майтап, защото едно е да учиш на 20 – 30 години, друго – на 50. Да не говорим за отговорностите в семейството. Във всеки случай той е единственият пълен отличник –  бакалавър по педагогика, откакто е разкрита специалността.

Студентът вдъхновение признава, че първата си курсова работа трябвало да представи в PowerPoint.

„А аз нищо не знам“, усмихва се той. Деси, като вече дипломирала се, обаче му помогнала с работата с програмата. Но това е в началото. Днес е голям фен на дигиталните технологии, на изкуствения интелект. Автор е на близо 40 теста за национално външно оценяване за IV клас. Ползва конкретна умна платформа. Тя отхвърля ученика от теста, ако се е забавил в отговорите на две от задачите, докато търси вярното решение от ChatGPT например.

„Изкуственият интелект няма да победи учителя, той е негов помощник и му пести време. На конференция в София университетски преподавали изразиха мнение, че изготвянето на презентации и курсови работи от ученици трябва да отстъпи. Че трябва да се върнем към изпитването на дъската, за да се научат децата да съставят изречения, да пишат, да говорят и да се изразяват“, продължава той. Личният му аргумент е, че днешните деца са умни, но „зависимостта от интернет и социалните мрежи ги прави мързеливи“.

Негово проучване сред ученици от прогимназиалния и гимназиалния етап показва, че те прекарват по 2 – 3 или над 3 часа в социалните мрежи.

Най-често за забавление, по-малко за помощ в подготовката. Има и деца, за които социалните мрежи са „скривалище“ от проблеми вкъщи. С мобилни телефони в час? Не, казва Десислава. Работа на компютър в училище? Разбира се, отбелязва Андон. Имат и препоръка към учителите: да дават възможност не само на най-добрите, а и на останалите ученици да участват в олимпиади.

„Аз не бих казала, че мрежите правят учениците мързеливи, по-скоро – лениви“, уточнява Десислава. Тя се тревожи, че друго неприятно следствие от това са дефицитите в живото общуване. И тя, и съпругът ѝ считат, че семейството често абдикира от отговорностите за възпитанието. „Не пускат децата си в детски градини. После ги записват в предучилищните групи и недоволстват, че госпожата не ги била научила на нищо, че само за заплати плачели тези учители… Когато родителите говорят лошо пред детето си – било за учители, било за възрастни, за техни връстници, за нуждаещи се, и то започва да прави така. Правило ми е впечатление, че има родители, които, като вземат децата си от градина, редовно ги питат: „Яде ли?“, „Спа ли?“. Никой не пита: „Какво научи днес?“, казва още тя.

За двамата няма спор кой е трябва да е отговорен за възпитанието – семейството или училището? „Семейството, разбира се! Как мога да мотивирам едно дете да учи, когато то получава от родителите си телефон за 1500 лева ей така, за нищо. Какво да му обещае един учител, каква вещ да му подари, ако получи добра оценка на контролното? Да не говорим, че аз повече треперя от самите деца, когато им предстои контролно“, заявява Андон. По думите му липсва помощта от родителите, която да върви в синхрон с работата на учителите. Тяхната дъщеря, ако получи слаба оценка, се притеснява не че я е получила, защото ще я поправи, а че ще разочарова нас“, заявява майката.

Дъщеря им Деница, както и Павел, докато е можел, са включвани със задачи в къщната работа.

В този дом телевизия се гледа само за около час, когато има новинарски предавания. В семейството обичат да разговарят и да имат общи занимания. Понякога това не може да се случи и с двамата родители едновременно, защото един от тях трябва да е при Павел. Заедно ходят да пазаруват, защото отнема само 15 – 20 минути. „Много родители в нашето положение се разделят. Но ние се държим и се подкрепяме“, подчертава майката.

Допълва, че дъщеря ѝ е различна, емоционална и чувствителна. Неотдавна например баща ѝ постига пореден голям успех. Удостоен е с два златни медала в Международния конкурс за най-добър студент на Международния изследователски център Endless Light in Science (ELS) в Казахстан. Техническият университет отразява постижението в сайта си. А Деница разпространява новината в една от големите сливенски групи във „Фейсбук“. Думите ѝ са: „Баща ми, преливам от щастие! Гордея се с теб!“. Историята звучи сантиментално? Може и така да е. Дано повече родители да са чували тези думи…

Свързани статии:

Предизвикателствата на стажантската практика пред студенти – бъдещи учители По следите на психоаналитика Франсоаз Долто в България „Монтесори“ педагогиката създава морален компас у детето Шест детски книги, които може да подарите за Коледа