Д-р Ваня Стоянова
Институт за исторически изследвания – Българска академия на науките
https://doi.org/10.53656/his2022-5-2-the
Резюме. В статията се разглежда опитът на България на Лозанската конференция (1922 – 1923) да изведе източнотракийския въпрос от полето на българо-турските преговори и да обвърже решението му с Великите сили чрез един международен договор. Отказът на турската делегация да дискутира проблема на международния форум отклонява разглеждането му към сферата на двустранните българо-турски отношения. Задължителната размяна на население между Гърция и Турция, възприета от Лозанската конференция, не оставя място за надежди за българските бежанци да се завърнат в Източна Тракия. Договорът от Лозана става определящият документ за правата и свободите на немюсюлманските малцинства на турска територия, вкл. и за българите в границите на турската република.
Ключови думи: Лозанска конференция; България; Турция; Източна Тракия; бежанци; малцинствени права
