Теодора Г. Илиева
Педагогически факултет
Тракийски университет – Стара Загора
https://doi.org/10.53656/bel2023-1-4
Резюме. Илия Волен е сред българските словотворци с умерено консервативен и философско-рационален подход към родния език и неговия лексикален инструментариум. Той поставя „думата“ в центъра на идилично-пасторалните, социално-репрезантивните и реалистично-фаталистичните си художествени произведения. Затова проучването на лексикалните напластявания като конструкти за изграждане на пълнокръвни образи и форми е ключово за разчитане на идиолекта на писателя. Статията разглежда лексиката на генеалогично макроравнище и на микроравнище. Маркират се: диалектизмите, чуждиците и разговорната лексика, а се анализират семантичните транспоненти, хапаксите и авторовите неологизми. Резултатите от изследването са: поставяне на книжовно-разговорния български език като фундамент, в който балансирано са асимилирани архаизми и лексика от западнобългарския ареал; в тях са преплетени редки думи и оказионализми; семантично модифицирани са съществуващи семи; абстрахиране от чуждици. Словообразувателните модели при неолексите са: (поли)префиксация на едносъставните думи, по-рядко композиция, суфиксация, сраствания, оригинални девербативи, оказионални способи – метафоризация, субституция, ирония, универбизация и др.
Ключови думи: Илия Волен; лексикален пласт; диалектизъм; архаична лексика; хапакс; деривационни модели
