Чл.-кор. Иван Д. Русев, научен редактор на колективната монография „Стопанска история на българите в Османската империя“: Издирването и представянето на нови исторически извори носи удовлетворение

Проф. д. и. н. Иван Д. Русев е член-кореспондент на БАН от 2021 г. Преподавател е в Икономическия университет – Варна. Специализирал и участвал в научни проекти във Франция (2002 – 2005, 2019, 2022, 2025), Румъния (2005), Полша (2007), Йонийския университет Гърция (2014), Анкарския университет, Турция (2024).

Член е на Българския национален комитет по балканистика и член на Управителния съвет на Центъра за стопанско-исторически изследвания (от 2015 до днес). Главен редактор на сп. „История“ на Националното издателство за образование и наука „Аз-буки“, на „Известия на Центъра за стопанско-исторически изследвания“, на „Журнал за исторически и археологически изследвания“. Член е на редколегията на „Известия на Регионален исторически музей – Варна“ и на други 8 научни издания от България, Турция и Румъния.

Автор е на над 186 научни публикации, издадени в България и чужбина.

Интервюто взе Дарена МИХАЙЛОВА

– Проф. Русев, в двутомното издание „Стопанска история на българите в Османската империя“ предлагате нови идеи за периодизация на стопанската история на българите. Кои критерии смятате за най-важни и защо икономическият растеж е водещ?

– Прилагам икономическата теория, тъй като самата стопанска история възниква преди повече от 150 години именно като интердисциплинарна наука. Да, наука, защото е базирана върху историческата наука, от една страна, и върху икономическата теория – от друга.

Периодизацията, която сме използвали в тази структура на стопанската история в книгата, е съобразена именно с основните принципи, залегнали в икономическата теория – в това число в теорията за икономическия растеж. И по този начин разглеждаме цялото развитие на българската стопанска история в течение на над пет века – периода от XV век до началото на XX век.

Можем да обособим два големи раздела в този продължителен исторически период, когато се случват някои много важни и съществени промени в стопанското развитие на българите, като един от народите в Османската империя. Границата между тях в края на XVIII и началото на XIX в. е обоснована както от вътрешните тенденции в развитието на империята – и в частност на българите, така и от промени, които настъпват в глобален мащаб. Глобализацията, на която днес сме свидетели, тогава е била в своя начален етап. В европейски мащаб това е времето, когато индустриалната революция вече е факт в Западна Европа и по-конкретно в Англия. И това е моментът, в който Европа все по-осезаемо се разделя на Източна и Западна.

Балканските провинции на Османската империя, в частност българските земи, попадат в източната част и са обект на тази европейска стопанска политика. Затова времето от XV до XVIII век може да се разглежда в цялост като подпериод, в който се налагат нови тенденции в аграрните отношения, в търговията, в градското стопанство, свързани с включването на българите в Османската империя, на контакта с имперското.

В първата част на колективната монография се прави сравнение между тенденциите в аграрното развитие на българските земи и други провинции в Османската империя, защото има големи прилики, но има и разлики. Аграрните отношения претърпяват нова промяна през първата половина на XIX век, която е окончателно регламентирана със Закона за земите от 1858 г. През XIX век промяна настъпва и в търговските отношения. Появява се модерната търговия много осезаемо сред българите, разгръща се протоиндустриализацията – т.е. с началото на века започва нов, втори етап в стопанското развитие на българските земи под властта на падишаха.

Всъщност отнасяме крайната граница на изследването именно с разпадането на Османската империя, включвайки периода от края на XIX до началото на XX век, тъй като българи продължават да живеят в империята и след 1878 г. Разбира се, без претенции да обхванем абсолютно всичко, защото много от проблемните теми все още не са изследвани в нашата наука.

– Каква е реалната роля на българите в стопанския живот на Османската империя – като земевладелци, занаятчии, търговци и финансови посредници? И доколко тя е подценявана досега?

– Задавате ми много ангажиращ и огромен въпрос, на който е трудно да се отговори. Ако трябва да бъда съвсем кратък обаче, българите имат своето безспорно място. Но никой не трябва да очаква, че това е книга, която представя единствено българите и че можем да ги обособим напълно. Те са един от над осемдесетте народа, които в различните периоди от съществуването на Османската империя присъстват в нея и съжителстват помежду си.

Що се отнася до тяхното значение, то безспорно става все по-осезаемо с процеса на териториално намаляване на Османската империя на Балканите през XIX век. С появата на новите национални държави османските балкански провинции се свиват, а населението на столицата Цариград нараства. Това е най-големият град тогава, чиито жители трябва да се изхранват, да се обличат. И това повишава изключително много ролята и значението на българските земи като непосредствен хинтерланд на столицата и стимулира тяхното стопанско развитие.

Без съмнение, можем конкретно да говорим за животновъдството, за земеделието и други отрасли. Особено голям стимул в своето развитие преживява зърнопроизводството. Този втори подпериод е белязан с големия интерес на Западна Европа към зърното именно от българските земи. Всичко това изиграва благотворно въздействие върху българите и в крайна сметка – за възстановяването на държавността ни. Тенденцията в онези времена е към все по-осезаемо участие на българите в стопанския живот на Османската империя.

– Може ли познанието за стопанското развитие на българите в Османската империя да ни помогне да разберем по-добре икономическите модели и манталитети в България и днес?

– Със сигурност. Модерните стопански явления в нашето историческо развитие се зараждат именно в онова време – много по-осезаемо към края на XVIII век и през XIX век.

Ще дам конкретен пример. Имаме отделна глава, посветена на появата на модерното счетоводство. Говорим за двойно счетоводство. Най-напред го забелязваме в практиката на първите по-модерно мислещи българи от онова време. Те започват да търсят информация как да организират своята счетоводна практика по модерен начин. Помага им до голяма степен това, че заимстват от гръцкия опит. Ние използваме гръцките учебници и опит в този ранен период, за да се появят впоследствие български учебници, които да включват знания за модерното двойно счетоводство.

След Освобождението българският стопански, пък и политически елит ще стъпи на тази основа. Българите преди Освобождението ще се възползват и от така нареченото ноу-хау, заложено в османския Търговски закон от 1850 г. А той ще продължи да действа и след Освобождението у нас до появата на първия български Търговски закон от 1897 г.

– Изследванията показват сложни институции като вакъфа, чифлика и монетната циркулация. Как те влияят върху всекидневния икономически живот в българските земи?

– Да, наистина това е част от тяхното всекидневие. Защото, ако говорим за монетната циркулация например, тя е изключително разнообразна в Османската империя. Не можем да си представим колко богат на различни валути е бил османският пазар. Освен османските на него присъстват и монети от много други държави и империи. През XIX в. френският франк е основна разплащателна валута – нещо, което днес е доларът или еврото.

Поради това българите са били принудени да познават много добре различните валути, да знаят как да ги обменят от една в друга и как да ги ползват.

Ако говорим за вакъфа и чифлика, те всъщност идват от османските турци при българите. Но те също имат своето развитие през вековете. Стремежът в монографията е да се представи тяхното развитие и да се запознаят читателите с това докъде е достигнала българската историография по различните теми.

– Във всяка глава стъпвате върху огромен масив от първични извори и научна литература. Смятате ли, че с този труд се разбива една удобна, но исторически невярна парадигма за мястото на българите в стопанския живот на Османската империя?

– Историческата наука борави с исторически извори. Без тяхното използване или без въвеждането на нови такива няма как тя да се развива.

Другата опорна точка на историческата наука, в частност на стопанската история, са постиженията на нашите предшественици.

Всяка от частите на тази колективна монография е структурирана така, че да представя и да прави анализ на основните исторически извори по конкретната тема, както и да въвежда в употреба всички онези, посочени в историографията до този момент.

Очаквам оттук нататък всяка от темите да бъде надграждана. Но нашата цел беше да представим съвременното състояние на историографията по темата и по този начин да очертаем възможностите за нейното развитие в бъдеще.

Читателите могат да открият нови исторически извори в книгата, включени от авторите, като някои от главите са и със съпътстващи приложения. Там ще видят нововъведени извори от Османския архив в Истанбул. Това е голяма възможност за развитието на съвременната наука, тъй като преди 20 – 30 години това беше почти невъзможно.

Разбира се, говорим и за други големи архиви, включително такива от Западна Европа, които съдържат изключително интересни и ценни непознати източници, също използвани в книгата.

– Каква е Вашата препоръка към младите историци и какви съвети бихте им дали за бъдещите им разработки?

– По принцип избягвам да давам съвети, защото всеки изследовател – поне аз така съм подхождал в миналото, трябва да върви по своя път.

Но все пак мога да дам няколко препоръки. Една от тях е винаги да се следва историческият извор. За мен винаги голямо удовлетворение е носило издирването на нови исторически извори и това да ги въведеш първи в научна употреба.

Освен това е много важно да се спазва научната етика. Историята е една от първите науки с много голяма традиция. И не бива човек да си помисли, пък и да демонстрира поведение, като че ли нещата тръгват от него. Преди нас са работили великолепни изследователи, трябва да се отдава дължимото на това, което са създали, то да се използва рационално и аналитично и да се надгражда с новите открития.

Ако тези две неща се вършат добросъвестно и добронамерено, сигурен съм, че всеки изследовател, включително и от по-младите, би изпитвал удовлетворение от това, което прави.

Разбира се, ученият трябва да се стреми да представя на широката аудитория онова приносно, което е направил. Това е именно смисълът от публикуването на научните изследвания – какъвто опит, надявам се успешен, направихме и с този монографичен труд.

Свързани статии:

Чл.-кор. проф. д.т.н. Стефан Хаджитодоров, зам.-председател на БАН: Все повече млади хора искат да работят в институтите на Академията Ритуалният танц на пчелите Чл.-кор. Евелина Славчева, председател на Българската академия на науките: Да си учен, не е просто професия Трима поделят Нобела за икономика