Киното не е ТикТок

По време на репетициите Снимки ЦПЛР – ОДК, Варна

Късометражният филм „А може би…“ на киношколата „Братя Люмиер“ към ЦПЛР – Общински детски комплекс, Варна, спечели три отличия на петото издание на Националния конкурс за късометражно игрално кино „Ученически кинофест“ – Стара Загора, 2026 г. Лентата е отличена с наградите за режисура, за най-добра мъжка роля за Константин Николов и с наградата на младежкото жури за най-добър филм. Успехът е повод да разговаряме с ръководителя на школата д-р Елица Матеева – театровед, кинокритик, преподавател и изследовател, която вече осем години доказва, че киното може да бъде не само изкуство, но и възпитание.

„Киното не започва с камерата. То започва с историята“, разказва за „Аз-буки“ ръководителят на „Братя Люмиер“ д-р Елица Матеева. В тези думи като че ли е събрана философията на киношколата, която тя създава през 2018 г. „При мен децата идват не за да снимат клипове, а за да се научат да наблюдават хората, да разбират света около себе си и едва след това да разкажат своята история чрез езика на киното“, обяснява моята събеседничка.

Идеята за сформирането на школата се ражда в момент, в който самата тя е изправена пред професионален избор.

„Точно тогава се чудех дали да остана във Варна, или да замина за София. Имаше предложение, което ме караше сериозно да се замисля. Но аз съм пето поколение варненка и много обичам града си. Вместо да си тръгна, вдигнах телефона и се обадих на тогавашния директор на Общинския детски комплекс. Казах само: „Имам една идея“, спомня си Матеева.

За времето си предложението е необичайно, защото киношколи в системата на извънкласното образование в страната, като цяло, почти няма.

От друга страна, по това време в комплекса във Варна вече работят множество театрални, музикални и танцови школи и Матеева не вижда смисъл да се създава още една такава форма, въпреки че именно театърът е първото ѝ професионално образование.

„Завършила съм специалността „Театрознание“ и съм специализирала „Режисура“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Можех спокойно да направя театрална школа, но си казах – защо да не предложим нещо различно. По това време във Варна се занимавах активно с кино, като организирах кинолектории, фестивали и прожекции. Така се роди идеята за киношколата“, обяснява тя. Още тогава тя избира и името – „Братя Люмиер“, в чест на пионерите на кинематографа.

За нейна най-голяма изненада интересът към новата форма надхвърля и най-смелите ѝ очаквания. В първата група се записват близо 70 деца. „Имаше любопитство, имаше желание и това много ме зарадва“, разказва ръководителката на „Братя Люмиер“.

Днес част от първите възпитаници вече се занимават професионално с кино, а други са студенти в НАТФИЗ и други висши училища, свързани с киното, фотографията или театъра.

„Тези деца вече поеха по своя професионален път. Някои учат екранни изкуства: операторско майсторство, фотография, режисура, анимация. Сега чакам новите надежди“, казва тя.

Началото обаче далеч не прилича на филмова приказка. Няма снимачна техника. Няма професионални камери. Няма осветление.

„Казаха ми: „Ще снимате с телефоните“. Никога няма да забравя първия си оператор. Това беше едно прекрасно момче от Русия, което си беше донесло собствена камера. Аз вървях отпред, а той непрекъснато ме следваше и снимаше“, връща се назад във времето Матеева. Но вместо липсата на техника да стане оправдание, се превръща в стимул както за младежите, така и за ръководителя им.

„Аз съм повече теоретик и в началото си казвах – какво ли ще правим с тези деца. После започнах сама да се уча. Научих се да снимам. Научих се да монтирам с професионална програма. Човек винаги може да се научи, ако е любопитен“, споделя моята събеседничка. Именно това любопитство се превръща в основен принцип на киношколата, където уроците не започват с камерата, а с белия лист.

„Учим ги какво е анотация, как се пише синопсис, какво представлява treatment, как постепенно се стига до сценария. Не очаквам всички да станат велики сценаристи, но искам да разберат как се изгражда една история.“ След това идват режисурата, операторската работа и монтажът.

„Монтажът не е просто нареждане на кадри. Това е филмът в действие. Именно там можеш напълно да промениш разказа на историята, която вече си заснел“, разказва Матеева.

Обучението в киношколата включва дори филмова критика, което е доста необичайна дисциплина за младежка извънкласна школа.

„Искам децата да разберат, че и човекът, който анализира киното, носи огромна отговорност. Днес често си мислим, че няколкостотин знака в социалните мрежи са критика. Не са. Истинската критика също е сериозна професия“, обяснява тя. Признава, че академичният подход понякога изненадва родителите и колегите: „Получавам бележки, че подхождам прекалено сериозно, но вярвам, че всяко изкуство трябва да се изучава сериозно. И това е така не защото всички ще станат професионалисти, а защото изкуството възпитава характер.“

Според нея киното учи на много повече от технически умения. То учи на търпение, на постоянство и на уважение към труда. „Лесни неща няма. Ако искаш истински да правиш изкуство, трябва да си готов да положиш усилия“, категорична е тя.

А колкото до това как се обучават съвременните деца в новото време, в което всичко получаваме наготово, Матеева ми отговаря кратко и точно: „Киното не е TikTok“.

Разбира се, това в никакъв случай не означава, че часовете преминават в сухи лекции. Напротив, точно обратното. Теорията винаги намира своето практическо продължение. Младежите снимат, играят, експериментират, грешат и започват отначало. Така се раждат и филмите на школата – без шум, без гръмки заявки, но с много работа зад кадър.

Заниманията в школата са винаги интересни

Последният успех също започва по този начин.

Всъщност Матеева дори не планира да участва в тазгодишното издание на Националния конкурс за късометражно игрално кино „Ученически кинофест“ – Стара Загора, 2026 г.

„Бях решила да пропусна. Тази година съм на половин щат в ЦПЛР – ОДК, приключих докторската си дисертация, преподавах в Бургас, а паралелно бях и член на комисия към Националния филмов център, където трябваше да оценя повече от 120 проекта за игрално кино. Казах си, че просто няма да имам време“, разказва тя. Но след като получава обаждане от ръководството на ЦПЛР – ОДК във Варна и от организаторите на Конкурса, решава да участва. В този момент с учениците ѝ нямат нито готова идея, нито много време. Точно тогава решава да предложи на десетокласника Константин Николов, който мечтае за актьорската професия, да се включат в Конкурса. Първоначално двамата подготвят текст по романа „Сънища с влакове“, за да може ученикът да развие сценичното си присъствие. Междувременно обаче Конкурсът обявява темата „Его“.

„Започнах да мисля как това, което вече репетираме, може да се пречупи през темата на конкурса. Постепенно се роди новата история“, казва тя.

Така се появява Робърт – петнайсетгодишно момче, което всички определят като егоист. Попада в кабинета на детски психолог. Докато слуша разказа му, специалистът постепенно започва да се съмнява не в детето, а в самия себе си.

„Докторът си казва: „А може би и аз съм егоист. Толкова години работя с деца, че вече понякога не ги чувам истински“. Именно там се срещат двете истории“, разказва Матеева.

Филмът е заснет почти изцяло в сградата на Общинския детски комплекс.

Коридорите се превръщат в снимачна площадка, кабинетът – в кабинет на психолог, а самата Матеева влиза в ролята на психолога.

Целият филм е заснет в рамките на два неделни следобеда.

„Работихме страшно бързо. Аз обичам нещата да отлежават, да има време за размисъл, затова не бях напълно доволна от резултата. Отидохме на конкурса без особени очаквания“, обяснява моята събеседничка.

Изненадата идва по време на церемонията.

Първо прозвучава името на Константин Николов за наградата за най-добра мъжка роля. След това идва отличието за режисура и накрая – наградата на младежкото жури за най-добър филм.

Константин Николов с наградата за най-добра мъжка роля

„Това вече съвсем не го очаквахме“, спомня си емоционалния момент тя. След церемонията при нея идват родителите на Константин и ѝ казват: „Ние не знаехме, че той може това. Не сме го виждали такъв“. „Беше ми много приятно, защото понякога именно изкуството показва на родителите едно различно лице на собственото им дете.“ Тя вярва, че именно това е истинската мисия на киношколата. Не е важен броят на наградите, броят на участията във фестивалите, а промяната, която настъпва в учениците.

„Децата при мен споделят много. Понякога повече, отколкото вкъщи. Когато работиш с тях честно и с уважение, те започват да ти се доверяват. А това доверие после се вижда и във филмите“, завършва тя.