Д-р Ваня Кастрева, началник на РУО – София-град: Образованието е част от живота ми и тази страница няма как да бъде затворена

Д-р Ваня Кастрева започва професионалната си кариера в сферата на училищното образование като учител по история в 119. СОУ „Акад. Михаил Арнаудов“.

След спечелен конкурс през 1998 г. поема поста на директор на 2. СОУ „Академик Емилиян Станев“.

На 13 юни 2006 г. е назначена за началник на Регионалния инспекторат по образование в София-град, след като се класира на първо място в обявения за позицията конкурс.

Става служебен заместник-министър на образованието и науката на 8 август 2014 г. За втори път е заместник-министър на образованието и науката от 7 ноември 2014 г. до 2 февруари 2016 г.

От 3 февруари 2016 г. отново е началник на Регионално управление на образованието – София-град.

За цялостна дейност в сферата на българското образование е удостоена с почетното отличие на Министерство на образованието и науката „Неофит Рилски“ и десетки награди, отличия и грамоти на различни институции.

Със заповед на министъра на образованието и науката е наградена и с грамота за образцово изпълнение на служебните ѝ задължения в продължение на повече от 17 години в РУО – София-град, и за значим принос и активно участие в провеждането на държавната образователна политика на територията на областта и в развитието на българското училищно образование.

 

– Д-р Кастрева, кога разбрахте, че Вашето призвание е да бъдете учител, какво Ви подтикна преди години да поемете този път?

– Докато следвах в Историческия факултет на Софийския университет, трябваше да изберем дали искаме да придобием и учителска правоспособност. Баща ми бе на мнение, че човек винаги трябва да си отваря врати и трябва да положа това усилие, независимо дали след това ще стана, или не учител.

Първото ми докосване до професията беше по време на педагогическия стаж в Софийската математическа гимназия. Беше ми много интересно. Изглежда, че преподаването ми се получило, защото в тогавашния в. „Средношколско знаме“ публикуваха статия за часовете ми по история. Завършила съм математическа паралелка и може би това ми е помогнало вече като студент по история да имам добра комуникация с математиците. Били сме и на близка възраст. Това беше първото ми усещане за значимостта на учителската професия.

– А след това накъде продължихте?

– Първо се колебаех дали да не се насоча към научната работа, но още като студентка бях сътрудник на Военното издателство и пишех исторически материали в техните издания. Това беше и причината да ме поканят за редактор на документална литература в издателство „Народна младеж“. Документалната литература е граничната зона между историята, литературата и личния прочит на процесите в обществото. Имах невероятния шанс да общувам с изключителни автори, сред които Антон Дончев, Илчо Димитров, Клавдия Заимова и много други.

Срещите с авторите и работата с целия екип на Издателството невероятно ме обогатиха и изградиха като личност. Да работиш с Евтим Евтимов, Росен Босев, Николай Петев, Йордан Милев, Петко Тодоров, Станимир Илчев е привилегия и подарък от съдбата.

– Как влязохте след това в образователната система?

– Моя колега от университета преподаваше история в 119. СОУ „Акад. Михаил Арнаудов“. През февруари 1992 г. влезе в политиката, но директорът ѝ беше поставил условие – да си намери заместник. И аз бях нейния жокер „обади се на приятел“. Приех молбата ѝ да я заместя за кратко, и така влязох в училище. Започнах да преподавам история на VII клас, като първите ми часове бяха около 14 февруари.

Човек трябва да влезе в класната стая, да го погълнат питащите и чакащи очи на децата, да овладее страха от неизвестното в общуването, за да усети предимствата и възможностите на учителската професия. Тя няма алтернатива. Това е най-благородната професия, която формира личности, отваря врати и дава възможности.

Винаги съм била благодарна на моята колега. Тя е от истинските приятели за цял живот. Хората казват, че съдбата се е намесила в житейския ми път.

– Какво си спомняте от първите часове със седмокласниците? Какъв преподавател се стремяхте да бъдете?

– Интересен, знаещ, разбиращ, честен. Ако обичаш децата и предмета си, ако непрекъснато учиш, ако имаш сетива за всичко, което се случва с учениците ти и заедно преживявате всеки миг – няма да има невъзможни неща.

В разговори с мои ученици сме обсъждали, че добрите учители са всъщност богати личности. Учителят е едновременно учен и актьор, психолог и дипломат, съдия и адвокат, лекар и пожарникар, родител и приятел.

За мен правилата, уважението, отдадеността са ключ към успеха в комуникацията в класната стая.

Обичам да цитирам както на моите деца, така и на моите ученици мъдростта на вековете. Харесвам думите на Неофит Рилски в първия правилник на Габровското училище: „За всяко нещо – място, всяко нещо на мястото си“.

– Кои бяха хората, които Ви вдъхновяваха и на които подражавахте? Кои са учителите на Вашия живот?

– Първият ти учител винаги са родителите и семейството ти. Имам невероятния шанс да израсна в голяма задружна фамилия. Всичко започва от моите родители, но трябва да спомена моите дядо и баба. Майка ми е от свещенически род и това е оставило духовния и морален отпечатък в нейната фамилия.

От дядо съм научила колко важно е да бъдеш добър човек и да помагаш на хората. Той е един от най-добрите хора, които познавам. От баба ми съм научила колко важна е дисциплината. Майка ми и баща ми за мен са олицетворение на любовта. Израснала съм в семейство, в което уважението, любовта, взаимността са били всеки миг.

От баща ми са уроците по трудолюбие, ред, уважение. За татко правилата бяха първата стъпка към успеха. Той винаги казваше: „Всеки има чест и достойнство и трябва да се уважава“.

Невероятното продължение на всичко това е съпругът ми, благодарение на чиято обич и подкрепа всеки ден съм щастлива да правя това, което обичам – да работя за доброто на децата. А и той е най-добрият ми учител по тенис на корт и пример за професионализъм и дисциплина.

– Имате ли преподаватели в училище, които са оставили следа у Вас?

– В I клас прекрачих прага на 61. ОУ „Св. св. Кирил и Методий“. Имах прекрасна учителка – Виолета Илиева. Един от най-ярките ми спомени е и първата среща с директора. Нашата класна стая беше на първия етаж и за да играем свободно преди началото на часовете, решихме да си хвърляме чантите от двора през прозореца на дежурните – доста смело и опасно решение. И точно когато сред възхищението на съучениците ми правех засилка на поредната ученически чанта, покрай мен мина достолепен възрастен мъж, който ме докосна по рамото с думите: „Това е опасно и нередно“. В този миг и другарката Илиева вече беше до нас и господинът само каза „Качете се при мен преди часа“.

И така разбрахме, че „неизвестният“ господин е всъщност директорът. Всички бяхме шокирани, а съучениците ми вече ми съчувстваха, защото мислеха че ще ме изключат от училище, а ние бяхме само от месец ученици. Нямаше как да удържа сълзите, не чувах какво ми говори учителката, не ме топлеха и прегръдките на приятелите ми. Уплаши ме неизвестността.

Когато се качихме в кабинета му, директорът ме погали и ме попита, когато се прибирам у дома, дали влизам през прозореца или през вратата. Смутих се от този въпрос, защото не знаех защо ме пита, и му отвърнах: „През вратата“. И той каза: „И в училището има врата. Децата, носейки своите чанти, влизат в училище през вратата, защото всяко друго нещо може да нарани дете, да счупи прозорец. Вярвам, че втори път това няма да се повтори“. Очаквах да бъде много строг, но в гласа му имаше толкова топлина и грижа, които ме накараха да забравя, че съм нарушила правилата. В същото време вече знаех, че няма да повторя грешката си.

През годините съм си мислила, че всъщност той, както и баща ми ме научиха, че грижата за децата не минава през санкциите, а през отговорността, грижата за тях и личния пример.

След това съм имала невероятни учители. Госпожа Мимоза Николова, която преподаваше по български език и литература в 50. ОУ „Васил Левски“, правеше невероятни тържества. Тя не само ни научи да обичаме литературата, но и да я преживяваме на сцена чрез силата на словото.

За да бъда добър учител и директор, ми е помогнало и обучението ми в 21. ЕСПУ „Христо Ботев“. Учителите ми по български език и литература, математика, химия, физика, история белязаха по свой уникален начин моя път на израстване. Там бях и част от ученическия съвет с много активни младежки дейности. Работехме екипно за училището си, а директорката ни – другарката Илиева, разчиташе на нас и ни даваше свободата да организираме събитията, които искаме. Това ни е направило много по-отговорни, защото сме работили в условия на доверие.

– Вие такъв директор ли се стремяхте да бъдете след това – да имате доверие във Вашите ученици, да им давате свобода?

– Категорично, да. Когато през 1998 г. станах директор на 2. СОУ „Акад. Емилиян Станев“, едно от първите неща, които направих, е да създадем ученически парламент. Участвах с удоволствие в началото на всички техни сбирки. Общуването с учениците ми беше лесно и много полезно, защото техните оценки бяха искрени и добронамерени. С тях винаги намирахме начин да реализират идеите, които имахме за развитието на училището. Тази тяхна енергия и желание ме впечатляваха.

Второ училище беше от първите с толкова активен ученически парламент. Работата с учениците за мен е ключова за развитието на училищната общност. Децата са двигател на идеи и ако не ги оценим, само ще загубим.

Заедно например решихме проблема с изхвърлянето на боклуци извън кошчетата. Те предложиха да вземем такива с капаци, като условието беше да гарантират, че никой няма да ги счупи. Учениците пазеха кошчетата и се контролираха едни други да няма боклук извън кошчето. Това е култура, която се изгражда, но за целта трябва да бъдеш последователен, да бъдеш разбран и да си категоричен в отстояването на позицията си.

За реда и дисциплината през междучасията тяхната помощ също беше от изключително значение, защото големите ученици дежуреха успоредно с учителите. Методът връстници обучават връстници беше ефективен и работещ за всички политики, защото децата си говореха на един език и бариерата на възрастта не съществуваше.

Бях професионално удовлетворена от обстоятелството, че в Закона за предучилищното и училищното образование бе разписан и текстът за ученическото самоуправление. Децата са невероятна възможност. Моята надежда за промяна в обществото започва от тях. Това се отнася и за промяната в семейството, защото често децата пренасят правилата от училище у дома, включително за движението по пътищата, за поддържането на пространствата, отношението към природата.

– Оставате в историята на Регионалното управление на образованието – София-град, като най-дългогодишния началник. Кои инициативи, на които давате начало, ще се радвате да бъдат продължени?

– Държа доброто да бъде забелязвано и оценявано, а наградата е символичен знак на признание на това. Радвам се, че знакът, който създадохме за отличниците на 2. СУ – статуетка звездичка с академична шапка, продължава да съществува. Тя бе символ, че пътят към знанието е път към звездите. За мен символите и традициите са важни. Така остава и материалният спомен за постигнатото от теб.

Щастлива съм, че съм поставила и началото на наградите за принос в развитието на столичното образование. Когато реших, че ще връчваме това отличие, много мислих каква символика да придам на наградата. Избрах това да бъде бухал (сова), който във всички приказки и легенди олицетворява учителя и мъдростта. Надявам се връчването на това отличие да продължи и през следващите години.

Важна инициатива за мен е и посрещането на младите учители, което се случва в навечерието на Деня на народните будители. Те са голямата надежда в системата. Тогава им предаваме щафетата – учител на възраст посреща младия колега, а първокласник му подарява ключа на знанието. От едната му страна пише „Учи се“, защото всеки учител трябва да учи всеки ден, а от другата – „Учи ме“, защото всеки ученик разчита преподавателят да го научи не само на А и Б и да смята, а и на важните неща в живота.

Вложила съм посланието си към колегите, които идват след нас, че така, както ние сме поели този ключ към сърцето на децата от тези преди нас, така имаме задължението да го предадем на тези, които идват след нас.

Преди години, когато гората над Драгалевския манастир беше унищожена от смерч, организирахме кампания за залесяване. Тогава служители в РУО, директори, учители и родители засадихме т. нар. училищна гора над Драгалевския манастир в продължение на няколко години. Вярвам, че примерът ни като грижа и за природата също е значим.

Мой любим ритуал са и Ботевите четения, които също се надявам да продължат. На 2 юни, отдавайки почит на всички, отдали живота си за свободата на България, правим ритуално четене на стиховете на Христо Ботев. Започнахме инициативата преди години първо в метрото, след това бяхме на паметника на Иван Вазов, но в последните години сме около паметника на Васил Левски. Четенията се излъчват онлайн и се усеща и вижда невероятната магия на словото – всички, облечени в бяло, четем едновременно Ботев.

Радвам се на учениците, които се включват доброволно. Така те не само се докосват до словото, но и отдават почит и уважение на всички, които са били преди нас. Това е искрица от нашата духовност, силата на българския дух, преминаваща през Времето.

Няма как да не отбележа и традиционния ни концерт на 24 май, който се провежда през Народния театър. Той продължава с часове, подарени от талантливите ни деца на столичани и гостите на древния ни град.

Надявам се моето послание в логото на Регионалното управление на образованието – София-град, също да остане – „Заедно можем повече“. То е доказан знак на успеха на столичната образователна система.

– Какъв съвет бихте отправили към вашата наследничка?

– Преди години лично министър Даниел Вълчев ме представи пред колегите, но нямаше ритуал по посрещането. Колегите са ме запомнили с това, че съм влязла със звън от училищен звънец. Тогава им казах, че никога не трябва да забравяме този звън и това колко силен ще бъде и как ще бъде чут, зависи от всички нас.

Бих искала първо да благодаря на д-р Лилова за всичко, което тя направи като директор за Второ училище, надграждайки постигнатото преди това. Ще я посрещна със символа на просветата – перо, с пожеланието да продължи да пише историята на регионалното управление и столичната образователна система с отговорност, мъдрост и достолепие. И ще ѝ предам малкото звънче от 2006 г.

Постарала съм се да оставя добре подредена система, в която ефективното сътрудничество и партньорството са от важните стълбове на успеха. Всички резултати, които постигат нашите ученици, са благодарение на комплексни усилия – отговорността на родителите и доверието им към учителите, сътрудничеството на всички институции и неправителствени организации, за които в центъра на всичко е детето.

Пожелавам на д-р Лилова да успее да съхрани и да надгради всичко, което сме постигнали през изминалите години. Промяната е нова възможност. Вярвам, че винаги може да стане по-добро и ѝ го пожелавам от сърце. С каквото мога, бих помогнала на всеки, защото знам колко е важно в критичен момент да можеш да позвъниш по телефона или да почукаш на вратата и да се отзове човек, който е готов да ти съдейства.

– Били сте и в ролята на заместник-министър на образованието и науката. Какво Ви носи най-голямо удовлетворение от този период в кариерното Ви развитие?

– Дигитализацията на дейностите в системата е моя цел, която стъпка по стъпка – първо в качеството ми на началник и след това като заместник-министър, съм успяла да прокарам.

През 2006 г. в РУО – София-град, нямаше деловодна електронна система, въпреки че технологиите бяха започнали да навлизат в администрацията. Тогава разработих моя система за регулация и систематизация. Впоследствие бяхме сред първите, които въведоха електронно деловодство.

В качеството си на началник и на заместник-министър съм се борила да постигнем електронна обработката на бази данни и това да се случва онлайн. Щастлива съм, че Националната електронна информационна система за предучилищно и училищно образование заработи. Преди години, като директори на училища съгласувахме Образец 1 на хартия в РУО и имаше огромни опашки. Този процес вече е изцяло систематизиран и вече се работи онлайн в НЕИСПУО.

В качеството ми на заместник-министър направихме и първото оценяване в електронна среда на матурите. Апробирането на оценяване в електронна среда на държавните зрелостни изпити беше моята смела стъпка към това да облекчим, осъвременим и обективизираме процесите на оценяването.

– Ще продължите ли да предавате опита и знанията си в сферата на образованието и в друга роля?

– Всяка промяна е възможност и имам преимуществото да избирам. Благодарна съм на съдбата, че досега винаги ми е давала възможност да взимам решения. Вярвам, че оттеглянето ми от тази ръководна и важна длъжност е в подходящия момент. Няма нищо по-хубаво от това с достойнство да се оттеглиш от една позиция и с вдъхновение да поемеш друга.

Ще посветя септември на почивка и на семейството ми. Както казваше моят баща: „Вратата на щастието трябва да бъде отворена“. Така че ще отворя вратата на щастието.

Образованието е част от живота ми и тази страница няма как да бъде затворена. Всеки ден ще се уча и ще се старая да предавам наученото. Първите, за които ще продължа да го правя, са моите деца и внуци. Ще бъда щастлива всички те да бъдат успешни и добри хора.

За мен е благословение и лично удовлетворение да дарявам и помагам на хората. Ще продължа да работя за доброто бъдеще на децата, независимо от бъдещата си роля.