Да живеят технологиите

През настоящата учебна 2023/2024 г. учениците в единственото българско училище в Поругалия – БНУ „Св. св. Кирил и Методий“ в Лисабон, са 74 на брой.

„Няма други училища извън Лисабон не защото няма желаещи да учат, а защото няма учители“, казва за „Аз-буки“ директорката на училището Румяна Давидова.

Освен ръководител на школото тя е и учител там. От много време

мечтае да открие филиали на БНУ „Св. св. Кирил и Методий“, защото има много българчета в Южна и Северна Португалия,

но при липсата на преподаватели тази нейна мечта не може да се осъществи.

Както навсякъде другаде в родните училища зад граница, така и в БНУ „Св. Св. Кирил и Методий“ в Лисабон преобладават ученици от начален етап на обучение. И това е съвсем нормално – колкото по-големи стават децата, толкова повече се усложнява учебният материал в училището в страната, където живеят, и драстично нараства броят на заниманията и курсовете, които трябва да се посещават извън учебно време.

„Децата не издържат на голямото натоварване и по света често след V – VI клас се отказват да посещават неделното училище, но при нас децата продължават“, обяснява Давидова.

А това предполага и необходимост от откриване на филиал на школото. Но по препоръка на Министерството на образованието и науката в България за откриването на нов филиал към неделното училище в Португалия е нужно да има учител, който е завършил поне „Начална педагогика“. Именно желанието все повече наши малки сънародници зад граница да имат възможност да се научат да четат и да пишат на родния си език, е причината моята събеседничка да убеди и своята дъщеря Евелина да завърши специалност „Начална педагогика“. И днес тя ѝ е верен помощник в работата с по-малките деца. Румяна Давидова разказва, че често и със съпруга си се шегува, че е време и той да се запише да учи за начален учител.

„Има толкова много работа. Водя часовете не само по ограмотяване, но и по българска литература, история и география. Отделно и задълженията ми като директор също не са малко“, казва тя.

За да обхванат колкото се може повече деца, започват да преподават и от разстояние.

На място часовете се провеждат всяка събота – от 10 до 18,40 часа, а в неделя – онлайн, като се обхващат учениците, които са извън португалската столица. Важно уточнение е, че почти половината от възпитаниците им учат присъствено, а другата половина – онлайн. Румяна Давидова преподава на учениците от I до XII клас, а дъщеря ѝ Евелина Давидова води заниманията в детската градина и предучилищната група.

„Имаме и ученици, които в даден момент са живели в Лисабон и са посещавали часовете ни присъствено, но след това са се преместили с родителите си в друга страна, но продължават да искат да учат в нашето българско училище“, разяснява моята събеседничка.

Така с позволението на МОН през настоящата учебна 2023/2024 г. имат трима ученици от Испания, трима от Германия и един от Холандия.

България е свобода

А как се възпитава и подхранва любовта към родината, когато живееш далеч от нея, и вярно ли е, че едно нещо, ако е далеч от очите, с времето се отдалечава и от сърцето?

„Нямам ученик, който, след като е посетил България през лятото, да не е пожелал да се върне там. Всички те обожават страната“, разказва Давидова.

Напълно разбираемо, обикновено в представите им тя се свързва с вкусната храна, топлото време, баба, братовчедите и свободата.

„Когато са си у дома, имат повече социални контакти – приятели и роднини, с които могат да се събират, да се разхождат или просто да играят на улицата пред блока. А в чужбина нещата стоят по различен начин. Децата са по-затворени. Навярно родителите се страхуват да ги оставят сами“, обяснява тя.

И посочва, че единственото им общуване с връстници извън учебния процес е на детските рождени дни – едва около час, и то не всяка седмица. Затова по всякакъв начин

Давидова се опитва времето в неделното училище да бъде полезно и интересно за децата.

Винаги се опитва часовете да бъдат интерактивни и забавни.

„Слава на бога за технологиите! Ако ги нямаше, щеше да ми бъде много трудно“, с усмивка казва моята събеседничка.

Те ѝ помагат не само при интересното представяне на новата информация, но и при организацията на учебния ден. Както вече стана ясно, в училището в Лисабон формата на преподаване е смесена – присъствено и от разстояние. И разбираемо, често се случва така, че в един клас има няколко деца на място и няколко – онлайн от вкъщи. Редовно, докато преподава урока на I клас, ѝ се налага да включи видео с образователно съдържание на II клас. Само по този начин може да бъде едновременно навсякъде.

„Учениците ми обожават да решават тестове онлайн. Постоянно ме питат кога пак ще правим“, споделя тя.

Разбира се, ентусиазмът не е същият при проверка на знанията във вид на контролна работа в края на учебната година например. Оказва се, че хартията и самото име „контролна работа“ плашат децата. Но когато това се прави онлайн, учениците го приемат като игра, а не като изпитване с оценка. Така че от години си е изградила този подход на работа – да не затрупва децата с голямо количество нов материал, а да стъпва на познатото, поднасяйки плавно новата информация. Писмени работи правят често, но онлайн тестове – почти всеки час. Така Давидова знае много добре доколко децата са усвоили информацията и къде трябва да работят допълнително.

„Благодарение на технологиите редовно пътуваме виртуално из красива България“,

продължава разказа си моята събеседничка. Всеки път си избират различна дестинация, а учениците очакват с нетърпение тези „екскурзии“. Директорката си спомня как преди време решава да направи видеообиколка из българските курорти на морето. Идеята е да им покаже историческото минало на тези градове, съчетано с прекрасна природа и развит туризъм. Тогава неин ученик възкликва: „Г-жо, това наистина ли е в България? Толкова е красиво!“, а Давидова отговаря с усмивка: „Деца, да не мислите, че ви лъжа. Погледнете по-внимателно и вижте, че табелките са написани на български език“.

Тази година по случай Националния празник на българия 3 март Давидова възлага на своите ученици един и същи проект – да изработят презентация, в която да покажат българин, който ги е впечатлил с нещо.

„Умишлено използвах думата „впечатлил“, а не „възхитил“. За учениците ми логиката е много простичка, но в същото време истински тъжна – щом родителите са напуснали родината ни, значи няма нищо, на което да се възхищавам там“, разказва тя.

С учудване повечето от тях по време на часа разбират за много личности, на които трябва да се възхищават, и дела, с които трябва да се чувстват горди, че са българи. Сред тях са Валя Балканска и нейната песен „Излел е Дельо хайдутин“, която е включена в златната плоча на американските космически апарати „Вояджър 2“ и „Вояджър 1“, като музикално послание от Земята към далечния Космос. Разбира се, децата представят презентации и за Христо Стоичков, златните момичета от гимнастиката и много други. А представянето на Джон Атанасов като българина, който е изобретил компютъра, предизвиква голям спор сред учениците. Осмокласничка, чийто баща е португалец, а майка ѝ – българка, яростно защитава тезата, че Джон Атанасов не е българин. Причината за това е, че не е роден в България и е завършил обучението си в САЩ. Другите деца оспорват, че самият Джон Атанасов в интервюта е посочвал многократно, че се чувства българин. Освен това фамилията му е българска. В крайна сметка, се получава прекрасна полемика, в която

всеки ученик намира доводи, за да защити своята позиция.

И точно това стои в разбирането на Давидова за ефективно обучение – придобиване не само на знания, но и на умения, които да им помогнат в живота.

Що е то Отечество?

„С любов се постига всичко. И тук не става въпрос само за любов към Родината, а и за любов към децата и мисията, която имаш. Истината е, че и учениците в българските училища зад граница са доста объркани. Повечето от възпитаниците ми са родени извън България“, разказва тя.

Спомня си уроците, когато в час разглеждат стихотворението „Отечество любезно, как хубаво си ти!“ на Иван Вазов. Тогава неминуемо се появява въпросът какво е значението на думата „отечество“. Тогава тя обяснява, че коренът идва от думата „отец“, която означава „баща“.

Там, откъдето е баща ни, там е нашето отечество.

Тогава започва истинското объркване у децата. Всеки започва да обяснява – моето отечество е Португалия, Испания, Германия… Преподавателката се намесва, опитвайки се да им разясни значението и казва:

„Не, „отечество“ е синоним на „родина“, т.е. там, където си роден. И така започва да става още по-неясно – един през друг децата продължават: Китай, Франция или Португалия. Следва още един уточняващ въпрос: Защо се прибирате в България всяко лято? Тогава всички заедно отговарят: „За да видим баба и дядо“. И така най-накрая стигат до извода, че България е тяхната родина, защото там живеят техни близки роднини и оттам започва техният род.“

Интересните случки от практиката на моята събеседничка са толкова много и коя от коя по-интересни.

„Надявам се някой ден да имам време и да ги издам в книга“, смее се тя.

Свързани статии:

Щом е на български, искам тази книжка! Всеки е добре дошъл в българското училище в Барселона Да си художник в родния град на Пикасо Седмокласници в Брюксел приемат своя конституция