Само „различните“ могат да променят света: Диагнозата не е пречка за обектива, казва фотографът и инициатор на кампанията „Да играем ЗАЕДНО“ Анна Йончева

Анна Йончева е уникален човек с огромно сърце, в което има място за всяко дете. Тя е инициатор на кампанията „Да играем ЗАЕДНО“ и любител фотограф, който посвещава цялата си енергия и свободно време, за да помага по всякакъв начин на децата с увреждания и техните семейства.

Ани работи в частния сектор и е майка на две деца без увреждания, но за своя мисия в живота е приела да се опита да направи света около себе си малко по-добър, а хората – по-толерантни и разбиращи. Истински вярва, че само „различните“ хора могат да променят света.

Чрез кампанията „Да играем ЗАЕДНО“ Ани Йончева успява да осигури 25 комбинирани люлки-везни за деца в инвалидни колички.

Люлката е единствена по рода си и уникална за България, тъй като дава реална възможност на тези деца да изградят увереност и да се адаптират към детската площадка, играейки на едно място с останалите. Тя представлява най-общо платформа, в която от едната страна се поставя детето в инвалидна количка, а от другата – две деца без увреждания, които го люлеят.

„Всяко приятелство започва със запознанство. Така че тези люлки са първата крачка към това – децата се опознават и се научават да комуникират едно с друго – разказва за „Аз-буки“ Анна Йончева. И допълва: – Събирането на средствата е най-лесната част. След това започва борбата.“

Първата битка е с бюрокрацията и общините. Разказва, че първия път, когато влиза в Столична община, казва: „Добър ден! Искам да ви даря люлка-везна“, а отговорът, който получава, е – не може така, има ред, който трябва да се спази. В началото си е мислила, че ще е много лесно – искала е да замени разрушените съоръжения по детските площадки с нови, в които всеки малчуган да има своето място.

След месеци за събиране на документи и издаване на разрешения успява.

Но тук идва ред за следващото препятствие – нагласата на обществото.

За пет години – от 2019 г. до 2024 г., в цяла България са монтирани 25 такива люлки, като по-голямата част от тях са осигурени със средства от дарители – хора с големи сърца, които искрено вярват, че всяко дете трябва да има място на детската площадка.

Финансиране е осигурено и благодарение на изложбите „Различните“ деца на България“, които прави Ани Йончева. Със снимки от фотосесиите и срещите по проекта до момента има осъществени 10 изложби, като три от тях са извън границите на България – в Българското училище „Св. Кирил и Методий“ във Виена, в Българския културен център „Магура“ – Чикаго, и в Страсбург. Всички те са запечатали усмивките на деца с детска церебрална парализа, с аутизъм, със синдром на Даун, с умствена изостаналост.

След много разочарования през 2024 г. Ани Йончева се отказва да се занимава с кампанията „Да играем ЗАЕДНО“, но се радва, че на територията на страната има монтирани такива люлки. Те се намират в Берковица, Благоевград, Варна, Враца, Велико Търново, Видин, Велинград, Дупница, Казанлък, Карлово, Пловдив, Плевен, Пазарджик, Перник, Раковски, Русе, София (3 броя), Стара Загора, Сандански, Хасково (2 броя), Харманли и Ямбол.

„Относно настоящото им състояние нищо не мога да кажа, тъй като има случаи хора да ги чупят и унищожават“, казва тя. Най-много я боли за люлката-везна в столичния квартал „Света Троица“, която след многократни ремонти след поругавания от граждани и дори изпратено клипче, в което двама възрастни нарочно чупят съоръжението, решава да демонтира и да подари на столичен дневен център на деца с увреждания.

„Не успях да убедя всички, че трябва да пазят тази люлка. Поставяхме табели, опитахме и камери, но нищо не помогна. Това е омагьосан кръг“, казва Йончева.

За себе си Анна е стигнала до извода, че ако е успяла да помогне дори само на едно дете в инвалидна количка да се усмихне и да намери приятел, то е свършила своята работа като човешко същество.

А истината е, че тя е помогнала на хиляди деца и за щастие, безразличието и лошотията на хората не са ѝ попречили да продължи да работи с „различните“ деца и да показва на света, че те също трябва да бъдат чути и видени. С времето към проекта ѝ се присъединяват много фотографи от цяла България, за които диагнозата не е пречка пред обектива. Целта на всички е да ги покажат от другата страна – предизвикващи не съжаление, а усмивки.

Анна си спомня, че като решава да започне да се занимава с проекта „Различните“ деца на България“, подхожда с голяма доза неувереност и страх. Причината е, че не познава семейства с деца с увреждания и наистина не е знаела какво да очаква от тях и с какви чувства ще приемат идеята ѝ да направи фотосесия на техните деца. И решава да създаде фейсбук страницата – Проект „Различните деца на България“. За нейна изненада страницата много бързо – само за три вечери, придобива голяма популярност и с нея започват да се свързват родители на деца с увреждания от всички краища на България. „Всички те искаха да разкажат историята си и да покажат своите деца, защото са на мнение, че те трябва да бъдат видими за обществото, а не скрити у дома“, обяснява моята събеседничка.

Така на бял свят се появява и книгата „ДА СЕ ЗАПОЗНАЕМ с „различните“ деца на България“. Зад нея стоят моята събеседничка Анна Йончева и Ваня Тодорова – председател на фондация „Можем Заедно“, която помага на деца и възрастни със специфични нужди чрез терапия с коне. Изданието се разпространява напълно безплатно, като идеята е да покажат на обществото, че тези деца не са различни. Провеждат и образователни беседи сред ученици в училищата, където предоставят подробна информация за различни редки заболявания. Разказват, че много често един учебен час не стига за всички въпроси на децата – оформят се дискусии и наистина успяват да запалят интереса на младите хора.

„Винаги им казвам да намерят кауза, в която вярват и с която да помагат по някакъв начин на другите хора. Само в това има смисъл! И ако от 20 човека промениш мнението на поне едно дете, значи усилията са си заслужавали“, завършва Анна Йончева.

„Пеперудена прегръдка“ – така се казва филмът на Ани Йончева за 9-годишния Гоги от Перник.

Самата тя признава пред „Аз-буки“, че това е едно от нещата, с които най-много се гордее. И без да е професионалист в заснемането на филми, тя решава да разкаже историята на това силно момче, което, за съжаление, вече не е сред нас и в края на 2024 г. загуби битката с болестта, известна като „пеперудена кожа“.

Още като бебе Гоги е диагностициран с рядкото генетично заболяване булозна епидермолиза. То се характеризира с изключително тънка кожа, при която при най-малкото триене или натиск се образуват болезнени мехури. С пеперудена кожа у нас са около 100 деца, в тежката форма на заболяването са около 5, а в световен мащаб техният брой е едва няколко хиляди души.

Лентата на Ани представя духа и силата на това малко момче, което не се отказва да се бори, и мечтае – всеки ден, с всеки дъх. Преди да почине, той е ученик в трети клас в ОУ „Иван Рилски“ в Перник. Във филма пред камерата застават и класният му ръководител Кристинка Атанасова и част от съучениците на момчето. Гоги разказва колко много е мечтаел да бъде ученик, да има приятели и да бъде като всички останали деца. И за щастие, успява да сбъдне тази своя мечта. Споделя, че вярва в доброто и че по пътя си е срещал много добри хора. Така през 2024 г. успява да сбъдне още една своя мечта с помощта на дарители – да пътува със самолет и да посети Париж, за да види Айфеловата кула.

Животът на Гоги не е бил никак лесен.

Ежедневието му преминава по много болезнен начин – превръзките му се сменят през ден и той изпитва огромна болка при отлепянето на старите превръзки и поставянето на новите. За най-трудното си изпитание приема ежедневната болка, с която никога не се свиква. „С болката от поставянето на абокатите на главата се свиква, но с тази на раните – никога“, казва 9-годишното момче в лентата.

На въпроса дали се сърди на Бог за болестта си, Гоги отговаря: „Не се сърдя, защото знам, че това ми е мисията и нямам друг избор. Това ми е пътят!“. Заветът, който оставя след себе си, е, че хората трябва да приемат другите такива, каквито са и че външният вид не е критерий, по който да определяш хората.