По следите на психоаналитика Франсоаз Долто в България

Франсоаз Долто е френски психоаналитик и пионер в детската анализа. Тя е позната у нас с книгите си „Когато ce появи детето“, „Тийнейджърите“, „Женската сексуалност“, „Всичко е език“ „Несъзнаваният образ на тялото“ и др.

В края на май, за 15 поредна година, у нас се проведоха Дни на Франсоаз Долто в Софийския университет. Във форума участваха Фабиен Д’Ортоли и Мишел Амрам, едни от най-близките й сподвижници. За училището в Ла Ньовил с тях разговаря проф. Моника Богданова, преподавател в Софийския университет и психоаналитик,  с чието име се свързват редица практики, развити през идеите на Франсоаз Долто.

„Дните на Франсоаз Долто в България“ е събитие, което от 2011 г. се провежда ежегодно

и е първи опит да се популяризират нейните идеи, да се заговори за психоанализа с бебета (и преждевременно родени), за връзката между психоанализата и педагогиката.

Франсоаз Долто, наред с Жак Лакан, се смята за втората важна фигура във френската психоанализа.

След като се обучава за медицинска сестра, тя, подобно на по-малкия си брат Филип, започва да учи медицина, за да стане лекар-възпитател. Когато я питат: „Що за професия е това?“, тя отговаря, тогава е била на 14 г.: „Не знам какво е това, но знам, че е много важно. Децата боледуват не само от бактерии, но и от друго, което се намира в тях“. Долто развива метода си за детска анализа в докторската си дисертация от 1939 г. „Психоанализа и педиатрия“. Според нея детските аналитици трябва да бъдат рупорите на думите на детството и да използват детския език в терапията.

През 1979 г. Долто открива първата „Зелена къща“ (Maison Verte) в Париж, където деца от раждането до тригодишна възраст могат да преработват преживяванията на раздяла по защитен начин. Моделът се утвърждава и днес „зелени къщи“ има в много страни – у нас такава се открива през 2011 г. (до 2015 г.) към Специализираната болница за детска церебрална парализа „Св. София“. Там се приемат бебета, деца със специфични потребности.

Франсоаз Долто става най-популярният психоаналитик във Франция, предимно чрез радиопредаванията си (публикувани под заглавието „Когато детето се появи“).

Още от детството си Франзоаз Долто проявява силен интерес към въпросите на възпитанието.

По-късно този интерес е пряко свързан (и дори произхождащ) от нейната психоаналитична практика, за която тя широко споделя чрез словото си и писмените си трудове.

Фабиен Д’Ортоли и Мишел Амрам основават седмично училище в Ла Ньовил, на което Франсоаз става кръстница. Тогава са едва на двадесет и няколко години, а събитията от май 1968 г. са ги вдъхновили да измислят нов начин за правене на училище. Особено голяма роля в това отношение изиграва книгата на Александър Нейл „Свободните деца на Съмърхил“, чиято основна тема е възпитание чрез свобода – истински бестселър в педагогиката. Двамата решават да приложат този стар опит в съвременен контекст.

Издателят Фернанд Ури, който е и начален учител

и създател на институционалната педагогика, ги предупреждава: „Времето и контекстът са много различни, а Франция не е Англия!“. Но отстъпва пред техния ентусиазъм и ги съветва да се срещнат с Франсоаз Долто. Тя ги приема в кабинета си на улица „Сен-Жак“ в Париж. Наричат малката си асоциация „Педагогическа действена група“.

След като изслушва какво предлагат в своя проект, за който търсят нейната помощ, тя им разказва анекдот от началото на професионалния си път. Заради Втората световна война всички институции в Париж, които са приемали страдащи деца, са били евакуирани. Децата били изпращани където е било възможно — най-често при начални учители в провинцията. В досег с обикновени ученици и с учители, които не се тревожат особено от тяхното психично състояние, тези деца се възстановяват толкова добре, че след Освобождението, пет години по-късно, не е необходимо да бъдат връщани обратно в институции.

Техният проект ѝ напомня за онази извънредна ситуация, която тя би искала да възроди с тяхна помощ:

да изпрати в Ньовил, в една динамична група, онези деца, които временно изпитват трудности, както тя ги нарича, и които ще продължи да следи.  Там те биха могли да живеят и да напредват в педагогическа връзка, носеща взаимна полза. В края на тази среща Франсоаз Долто казва на Фабиен и Мишел: „Вашият проект за малко селско училище ми се струва истински интересен, особено в наши дни, когато, за жалост, такива стават все по-редки. Пожелавам кураж в трудната задача, с която сте се захванали… Ще ви изпратя деца, които проследявам в психотерапия, веднага щом това стане възможно“.

Двамата излизат от тази среща еуфорични и още по-уверени в убежденията си. Отношението на Франсоаз Долто към тях им въздейства много насърчително. Според нея проектът е осъществим, а те са подготвени.

За Франсоаз Долто всеки опит за създаване на по-различно училище носи надежда.

Това е и битката на целия ѝ живот. Макар и психоаналитик, тя смята каузата на образованието за една от най-важните.

„Никога преди този ден не се бяха отнасяли към нас по този начин – като към достойни събеседници – коментират Фабиен и Мишел. – Франсоаз ни разпозна в онова, което заявихме, че искаме да бъдем, като ни постави в свят, в който инициативите са възможни, дори желателни – свят, в който самата тя заема значима позиция.“

Тази първа среща с Франсоаз Долто превръща училището в Ньовил (дотогава просто платформа) в истинска строителна площадка. Този едночасов разговор полага основите не само на отношенията между Франсоаз Долто и Ньовил, но и на самото училище. И всичко това в най-голяма полза на няколкостотин деца, които са приемани там през следващите петнадесет години.

Училището в Ньовил е преди всичко проект на млади хора.

Това е техният отговор на липсата на отвореност от страна на държавните институции. И което е рядкост за онова време, начинаещите не искат да зачеркнат миналото, а да вземат предвид вече съществуващите открития – онези, които са доказали стойността си, като педагогиката на Френе.

„Но онова, което прави това училище живо пространство, е фактът, че преди всичко се постарахме да намерим, заедно с децата, които са тук и които са посещавали новаторски училища, един modus vivendi (начин на живот заедно) – казват   – казват Фабиен Д’Ортоли и Мишел Амрам. – Тези деца се оказаха способни, с наша помощ, да потвърдят на практика онова, което ежедневно работи добре в този проект.“

Психоаналитикът ги насърчава да се срещнат с Колет Лангиньон, социален работник, която да помогне в намирането на ученици. Тя предлага, както иска и Франсоаз Долто, да се приемат деца, които иначе биха били настанени не в училища, а в така наречени специализирани структури, които невинаги са подходящи. Макар тази стъпка да изглежда смела за онова време, пристигането на тези деца помага значително да се създаде проект, изпълнен със смисъл.

Училището в Ньовил току-що е приело няколко деца, които Долто проследява в кабинета си всеки уикенд.

Тя е информирана за случващото се, но също така от думите на самите деца разбира, че това, което е замислила като взаимна връзка, наистина работи и е от полза за всички. Години по-късно тя казва на Фабиен  Мишел: „В началото имахте случаи на деца с много сериозни затруднения, а и всеки случай е напълно уникален – абсолютно невъзможно е да се сложи общ етикет. Да кажем, че всички тези деца са в една или друга степен тревожни. Самият факт, че в това училище бяха постоянно признавани за значими, е нещо фантастично  – това помага на тревожно дете да разшири своята опора. В Ньовил съществува това, което бих нарекла климат на здравословна вентилация: толерантност към онова, което всеки прави, и пробуждане у всяко дете на социалното чувство. Много често в училище детето просто повтаря модела на семейството си: вижда у учителите баща, майка. Но в Ньовил това не е така. Това е нов начин на съществуване, начин на живеене в общество в рамките на училището“.

В това училище, което започва да изгражда собствена експертиза,

учебният процес протича всяка сутрин в класове с разнородни нива – управлявани от педагозите, но позволяващи на всяко дете, разгърнало желанието си, да учи на своето ниво и в своето темпо според настоящите си способности.

Този тип обучение продължава през всички дни, седмици и сезони, поддържано от безброй културни опори: ръчни ателиета, артистични дейности, печатни ученически вестници, театрални и спортни практики, ежедневно участие в готвенето, в общностните задължения и други.

Въпреки това постоянно сътрудничество с децата

педагозите не забравят, че именно възрастните носят отговорността за управлението на училището.

Все пак, ежедневната работа, която се пада на децата, е реална, както и отговорностите, които им се възлагат: общият проект не би могъл да се осъществи без тяхното участие. Те го знаят. И защото са научили, че именно чрез участието си имат най-голям шанс училището да се доближи до това, което си представят и желаят.

Благодарение на всички тези комбиниращи се институционални процеси училището се превръща в място на солидарност и обмен. Това позволява на децата да си присвоят език и стил на живот, които впоследствие могат да защитават и предават на своите връстници – дори, и особено, ако техният заобикалящ свят не ги е подготвил за това.

„Франсоаз Долто и Фернанд Ури са избрани от обитателите на Ньовил за кръстница и кръстник на училището. Това може да изглежда като шега заради съзнателната връзка с приказките. Но всъщност е преди всичко символичен акт – казват Фабиен и Мишел. – Франсоаз Долто веднъж ни каза, че трябва да се стремим да бъдем едновременно „учители, възпитатели и себе си – едновременно и при всякакви обстоятелства“.“

Още по време на първата им среща Франсоаз Долто се обръща към Фабиен и Мишел – едновременно настоящи начинаещи и бъдещи педагози, каквито искат да станат: „Речта е това, което основава човешкото същество, и вярвам, че е много важно ние, психоаналитиците, които сме свидетели на резултатите от толкова много ненужно страдание, да не се затваряме в нашата кула от слонова кост. Имаме какво да кажем и няма причина да пазим този човешки опит само за себе си, сякаш сме притежатели на някакво знание. Напротив, мисля, че трябва да свидетелстваме и да помагаме на онези, които се грижат за деца, за да не следват сляпо пътищата, по които са вървели техните предшественици. Това, което придава смисъл на работата на хора като мен, които постоянно се срещат с човешкото страдание, е възможността да поставят всичко онова, което са разбрали благодарение на тези страдащи същества, в услуга на възпитателите и чрез тях – в услуга на самите деца“.

Свързани статии:

Любомир Русев – големият непознат педагог и психоаналитик от първата половина на ХХ век ЕК дава 145 млрд. евро за 2nm технологии Зарадвай дете за Коледа Ръст на детска бедност при благоденствие