Пътят на „Време разделно“

Факсимиле от водещата статия на списание The New Yorker от януари 1969-а, посветена на романа „Време разделно“

Големият български писател акад. Антон Дончев ни напусна на 20.10.2022 г. Първите му литературни опити датират още от юношеските години. Първата книга с името на Антон Дончев е „Пробуждане“, написана на 25-годишна възраст в съавторство. Следва „Сказание за времето на Самуила“, претърпяла 8 издания и над 500 000 екземпляра. Романът, с който неизменно се свързва името на Антон Дончев, е „Време разделно“. Той се ражда на един творчески дъх, за малко повече от месец, когато младият автор е на 33 години. Днес се разказват всякакви легенди как трудът едва ли не е поръчан от Кремъл, и всякакви истории за кражби и предварително поръсен с неувяхващите цветя на успеха път. „Аз-буки“ представя пътя на романа на именития писател, който през годините получава множество награди и отличия.

Романът има дълъг път и нерадостно начало. Той излиза през 1964 г. Антон Дончев дълго време обмисля заглавието. Вариантите са: „Глава си давам, вяра не давам“, „Залезът прилича на изгрева“, „Дошло е време разделно“, „Часът на избора“. Накрая се спира на „Време разделно“.
Историята на „Време разделно“ в България не започва така тържествено, както завършва.

Истина е, че в началото на 60-те „Български писател“, по препоръка на БКП, търси автори да напишат книга за българските мюсюлмани. Общо взето, тези, на които е поръчано, се отказват.

Истината също е, че никой не е поръчвал романа на Антон Дончев. Вече стана прекалено популярна историята с една командировка – цял автобус творци в Момчиловци, където младият писател Антон Дончев е настанен в една къща, където той среща мистичната Елица. На сутринта възрастна жена казва, че няма такова момиче в Момчиловци. И въпреки че я търси десетилетия, никога не попада на дори една следа, че Елица е съществувала. Едва преди десетина години, случайно, Антон Дончев разбира от Дора Янкова, че е имало такава жена, но са ѝ казвали Йелица (с различно ударение), но починала наскоро.

Някои наричат своеволно подобни събития и видения с името Муза. В началото ръкописът е отхвърлен от издателство „Български писател“. Изобщо не са искали да я прочетат, защото са имали неприятности с романа на Генчо Стоев „Цената на златото“.

Казали са: „Дайте да мине малко време, да се разминат скандалите и тогава ще я гледаме!“. Но редакторът Атанас Наковски се заинатява: „Не можем да отхвърлим книга, която не сме прочели!“. Взимат я, прочитат я, първите рецензии не са нищо особено. Книгата си стои по лавиците без никакъв успех. Но Музата помага.

Литературният критик Цветан Стоянов взима книгата и я занася в Лондон на Петър Увалиев. Българският емигрант Пиер Ув, както е известен по света, е изпълнителен директор на филмовото дружество на Карло Понти за Англия – „Бритиш филмс“, и прави филма „Фотоувеличение“ на Микеланджело Антониони.Увалиев прочита „Време разделно“, превежда 150 страници на италиански и 30 на английски. Прави и трийтмънт в 15 – 20 страници и дава английското копие на издателя Питър Оуен, а италианското – на Карло Понти.

Романът рязко полита към света, а най-неочаквано – чрез „Авторско право“. Увалиев казва, че има интерес към творбата на Антон Дончев. Карло Понти иска филм по романа, а англичаните искат да го издават. Чак тогава трудът е рязко забелязан и в България.Тог ава Антон Дончев прави грешка, която се превръща в тъжен край на филмовата адаптация. Той подписва декларация, че прехвърля авторските права на държавата и се отказва от хонорар.

Романът обаче върви и се издава. Появява се един български евреин, много голям продуцент – Марсело Данон. Той направи „Граф Монте Кристо“ и до голяма степен откри Бриджит Бардо. Той си купува „Време разделно“ и го дава на Чарлз Блудорн – шефа на „Парамаунт Пикчърс“.
Там също се амбицират да екранизират романа. В архивите на „Холивуд рипортър“ има достатъчно статии по темата. За ролите на „Време разделно“ се въртят имената на Кърк Дъглас, Антъни Куин, Лорънс Оливие. За Елица италианците гласят София Лорен.

Защо са искали да снимат филма ли? Благодарение на шума, който вдига Петър Увалиев, западната критика гръмва – The New Yorker, New York Times… известните американски издания публикуват водещите си статии за „Време разделно“. Но настъпва време разделно – мечтата остава на земята, заради политиката.

Българската делегация отива да подписва окончателния договор с Дино де Лорентис. В деня, в който пристига, се получава телеграма от Министерството на културата – веднага да се връщат. Антон Дончев не притежават правата за екранизация, не притежава и добър договор за продажби на романа и от милионните тиражи по света той не получава нищо.

Едва като започна възродителният процес, партийците решават да пуснат проекта за филма, за да направят съдбата му още по-горчива.
Вместо край, ето какво пише Антъни Усет във водещата статия на The New Yorker на 25 януари 1969-а:

„(…) Всичко, което трябва да се каже, е, че читателите на прекрасната кукичка на Дончев ще разберат от нея повече за източноевропейските проблеми на Съветска Русия и за истинските чувства на населението на сателитните страни, отколкото от каквото и да е количество скука, произведено от така наречените „кремълолози“ и политическите анализатори, които бълват в мозъчни тръстове като атака към режима. Те могат също така да научат нещо по-непосредствено за историческите перспективи, които преобладаващо могъщите нации винаги са изкушени да пренебрегнат, когато имат работа с техните привидно безсилни малки съседи.
(…)
Могъществото на неговото финално послание не е, че този път на насилие няма край, а че онези, които поемат пътя на насилието и тиранията по собствен избор, печелят безсмъртната омраза на жертвите си като единствена присъда.“