Със специално издание на поредицата Paleobulgarica на Кирило-Методиевския научен център при Българската академия на науките, събрало научните дирения на световноизвестни палеослависти, се отбелязва приносът на един голям български учен, изследовател на кирило-методиевските извори – проф. Светлина Николова. Тя въвежда в научно обращение 83 преписа на Проложното житие на св. Методий, 5 преписа на Пространното житие на Константин-Кирил Философ, един препис от Пространното житие на Методий, 4 преписа от Похвалното слово за Кирил, 4 преписа на творбата на Черноризец Храбър „За буквите“, 1 препис на службата на св. Наум от Константин Кавасила… Списъкът на нейните постижения и резултати от научните Ӝ дирения е огромен. Колегите Ӝ са категорични, че на нея българската наука дължи и ново изследователско поле – проучването на небогослужебните български средновековни текстове на старозаветните книги. Проф. Николова категорично доказва, че ръкопис F.I.461 от сбирката на Руската национална библиотека в Санкт Петербург е сред най-ценните български средновековни ръкописи.
– Проф. Николова, нека Ви върна назад в миналото, към мечтите за професионална реализация. Кога човек осъзнава и избира нелекия път на изследователя?
– Със сигурност мога да кажа, че то не се случва в ранна възраст. По-скоро е следствие от това, което човек получава от семейството, училището, университета. Родена съм във Враца. Започнах образованието си в Начално училище „Възнесение“. С постъпването ми в първо отделение, както се казваше тогава, имах щастието да попадна при една възрастна, според моите тогавашни представи, учителка – Дойнова. Спомените ми за нея не избледняха с годините. Методът ѝ на обучение бе впечатляващ – поставяше на черната дъска бели листове с кратки текстове за упражняване в четене. И досега помня един от тях: „Зима е. Вали, вали. Лошо е за сиромаси“. Тя ни учеше не само да четем и пишем, но ни даваше и първите уроци по милосърдие и състрадателност, които никога не съм пренебрегвала.
Завърших средното си образование с пълен отличен във врачанската гимназия „Козма Тричков“. Израснала съм в семейство с разностранни интереси. Бащата на майка ми – Йордан Иванчев (известен с псевдонима Боян Секулов), е журналист и писател. В периода 1934 – 1944 г. издава вестник „Врачанско слово“. Съпругата му и двете му дъщери – Биляна Младенова (моята майка) и Цветана Илиева, преподаваха български език и литература и история. Навярно оттук идват и моите пристрастия към словото.
Татко бе любител и на музиката и от най-ранна възраст ме приобщи към нея. Съвсем естествено имах големи колебания към какво висше образование да се насоча – словото или музиката. Избрах първото, но музиката си остана у мен като широк хоризонт, който обогатява много живота, особено на тези, които я познават по-отблизо.
Разказвам всичко това, защото вече знам, че „научната кариера“ не може да се дължи само на определен интерес, който по изключение започва от ранните години на човека. Пред подобен избор за професионална реализация се изправих едва след като бях оформила представите си за живота. Имах необходимата подготовка, познания и интереси.
– Какво бихте казала на младите хора, изправени пред избора за научна кариера?
– Пътят към нея преминава през стабилно образование и немалко трудности от различен характер. Но най-важното е дали човек има желание и мотивация да работи и да се развива в избраната област. Включването в научна структура, само по себе си, не е достатъчно, за да бъде успешна работата в една научна област. Ученият постоянно трябва да се усъвършенства. Да работи упорито. Проучванията му трябва да се опират на постигнатото преди него, и то не само в България. А целта му да бъде надграждане на постигнатото и прибавяне на нови постижения. Това в пълна сила важи и за изследването на Средновековието. Празните мечти не вършат работа.
От огромно значение е и отношението на държавата. И ако не се ангажира с особена подкрепа, то поне да не пречи на индивидуалните усилия на учения.
Днес младите хора по-рядко избират научната кариера за свой път в живота. Но искам да ги окуража – това е не само благородно и важно за обществото поприще, а що се отнася до средновековните изследвания, те са изключително важни за нас, българите, и за България. Достатъчно е да дам за пример Кирило-Методиевото дело, чрез което България се приобщава към европейското развитие, забележете, още през IX в. То и до днес остава единственият пример на български принос към развитието на европейския континент. Затова продължава да привлича вниманието на голям брой изследователи от целия свят, проучващи всичките му измерения от IX в. до наши дни. На младите колеги припомням, че все още има неизследвани ниши в тази проблематика.
– Признават Ви за един от най-уважаваните изследователи на Кирило-Методиевото дело. Защо именно Средновековието? Кое е оказвало най-силно влияние при избора на теми, към които да насочите изследователските си дирения?
– Още в студентските години в специалността „Българска филология“ на Софийския университет се оформи интересът ми към Средновековието. За това имат принос моите преподаватели, забележителни учени, сред които проф. Петър Динеков, проф. Кирил Мирчев, доц. Петър Илчев. Светът на Българското средновековие с неговото многообразие и проблематика се разкри пред мен във втори курс с предмета „Българска литература до Освобождението“. Лекции ни четеше проф. Динеков. Стана ми ясно, че за да може да се разбере това многообразие и да се вникне в неговите характерни черти, държали българите в една литературна и езикова орбита близо десет столетия, творбите, създадени в онези времена, трябва да се познават не в преводите им на съвременен български език, а в техния оригинален вид на старобългарски език. Така се оказах най-редовната посетителка сред малкото слушатели на лекциите по старобългарски език, а след това и на курса по историческа граматика.
Бях почитателка и най-активна слушателка на лекциите и участничка в семинарните упражнения и на проф. Александър Милев, един от най-добрите български познавачи на класическия гръцки език. Той бе забележителна личност и аристократ по дух. Много уважаван и харесван от студентите, макар да бе истинско страшилище на изпита.
Започнах с литературата на Българското средновековие, но без ясна идея за „научна кариера“, а с желанието да науча и да зная много повече за този период и за развитието на литературата и езика на българите. Прекрасна възможност за това даваше така наричаният „кръжок“ на проф. Динеков. Студентите, които имахме интерес към неговите проучвания, се самоорганизирахме, избирахме теми, пишехме доклади по тях, четяхме ги и ги обсъждахме. Организирахме студентски научни конференции по повод на юбилейни годишнини. Проф. Динеков никога не се месеше в работата на „кръжока“. Но винаги присъстваше на сбирките и казваше мнението си като учен по обсъжданите въпроси. Именно тогава у мен се породи и мисълта да се насоча към научни изследвания. От този „кръжок“ по-късно излязоха немалко авторитетни учени.
С така натрупаните знания у мен се оформи идеята за тема на дипломната работа с измисленото от мен гръмко заглавие „Връзки и паралели между литература и живопис в Българското средновековие“. За научен ръководител си избрах проф. Динеков. Едва ли е бил много очарован от това заглавие, което сега оценявам като неподходящо за целта и непостижимо за изпълнение от един студент. Но той бе изключително толерантен човек, даваше пълна свобода на студентите си и се съгласи с предложението ми.
Прекарвах по цял ден в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, в нейния ръкописен отдел – най-голямото хранилище на средновековни славянски ръкописи в България, както и в Църковния музей на Българската патриаршия, пазител на колекция от ръкописи на средновековни кодекси. И двете институции дадоха на мен, студентката, пълен и безусловен достъп до необятното пространство на средновековната българска ръкописна традиция от първите ѝ представители от X – XI в. до късните ѝ привърженици от XIX в.
А за център на работата ми се оформи илюстраторската традиция. Така усвоих най-важните познания по славянска палеография и кодикология, без които не е възможно да се работи със средновековната българска ръкописна традиция. „Самостоятелно, задълбочено, с широки познания“, това бе оценката на дипломната работа и последната капка, която ми даде смелостта и надеждата, че мога успешно да се включа в системата на науката, и то точно в определена област.
Явих се на първия конкурс за аспирантура по старобългарска литература, обявен от Катедрата по българска литература в Софийския университет. Конкурсът бе доста труден, с много кандидати. Класирана бях на първо място, а научен ръководител ми стана проф. Динеков.
От собствения си опит знам – няма значение кога са се появили мечтите за научна кариера. Най-важното е да се встъпи в нея с готовност да ѝ се посветиш. Да си натрупал достатъчно познания, да се усъвършенстваш и винаги да търсиш решения на нерешените проблеми.
След доста лутания се спрях на една нова за българската медиевистика тема за дисертация – „Патеричните разкази в старата българска литература“. Това са непознати дотогава за българската наука, но широко разпространени сред българските книжовници от Средновековието сборници от разкази и поучения, преписвани дори до XIX в. Тя бе публикувана след известна преработка през 1980 г. от Издателството на БАН, като успях да убедя издателите заглавието да се промени на „Патеричните разкази в българската средновековна литература“.
В нея има едно важно нововъведение – издание на разказите от един от най-популярните видове сборници с този вид произведения според препис от XIV в., който се съхранява до днес в библиотеката на Зографския манастир. Представят се разликите в текста според още 4 български ръкописа от онова време, съхранявани в Националната библиотека в София, в Хилендарския манастир и в Историческия музей в Москва.
Книгата получи широк отзвук в България и в чужбина и досега остава едно от най-цитираните ми изследвания. Проф. Динеков бе доста заинтересуван от необичайното за тогавашната българска медиевистика съдържание на разказите. По негова молба и по мой избор преведох на съвременен български език четири разказа от два ръкописа от XIV и XV в. И те влязоха в неговата антология „Старобългарски страници“, отпечатана в огромния тираж от 12 100 екземпляра от издателство „Български писател“ през 1968 г., още преди да защитя успешно дисертацията си.
– Кои принципи сте следвала в избора на теми?
– Първият е избраните теми да дават възможност да се достигне до нови познания въз основа на документалните данни в българската ръкописна традиция и в ръкописната традиция на българските творби, оригинални и преводни, преди всичко от епохата на „Златния век“ (края на IX – началото на X в.), както и в ръкописната традиция на другите православни народи в Европа. А вторият – темите да обобщават познанията за Кирило-Методиевото дело и неговите традиции само въз основа на документалните свидетелства и научните постижения в тяхното изследване до най-новите публикации както в България, така и в чужбина.
– С кои свои научни приноси се гордеете най-много? Кои научни открития са били най-вълнуващи за Вас?
– Трудно е да се отговори на този въпрос. Авторът на едно изследване не може винаги да оцени точно и своевременно неговата стойност. По принцип научните открития в областта на българската филологическа медиевистика винаги са били, а и днес са плод на индивидуалните изследвания на учените. Но нашата наука е точна наука, защото се базира на потвърдени с документи данни.
Винаги съм имала широка палитра от идеи и проблеми пред себе си, съответно голям избор да следвам своите принципи. Затова приносите ми са много и разнородни (проф. Николова е един от българските специалисти в дадената област, чиито публикации са сред най-цитираните у нас и в чужбина – б.а.). Ще посоча само някои типове приносни публикации, които според мен разшириха и надявам се, ще продължат да разширяват перспективите за подобни бъдещи изследвания на колегите.
Първите са публикациите върху патеричните разкази (това са част от шест сборника с разкази и поучения, свързани пряко или косвено с живота на монасите, които са създадени на гръцки и латински език в периода от IV до VII в. Славянският им превод е направен от гръцки език още в началния етап на възникването на славянската писменост и много изследователи свързват неговата поява с названието „отечески книги“, използвано в Пространното житие на св. Методий при описанието на книжовната му дейност във Велика Моравия през периода 882 – 884 г., б.а.).
Публикувах и публикувам и досега многобройни студии и статии върху Кирило-Методиевото дело и неговите традиции. Във всяка от тях се анализират нови документални свидетелства или нови проблеми – Проложното житие на св. Методий, службата за св. Наум Охридски, словата на Климент Охридски за св. пророк Илия и цикълът му от слова за Великия пост, Първото слово на Йоан Екзарх Български за Рождество Христово, описанията на български ръкописни паметници в някои чуждестранни колекции, в които се пазят славянски средновековни ръкописи, сред които много с български произход.
– Открихте за науката и едно уникално произведение на старобългарската преводна белетристика.
– Говорите за повестта „Стефанит и Ихнилат“, появила се в България през XIII в., която има дълбоки корени още в индийската „Панчатантра“. Преведена е от гръцки език, но нито нейният български превод, нито ръкописната му традиция бяха проучвани и издавани, макар че той е широко разпространен извън българските земи и отлично проучен в руската средновековна ръкописна традиция. Имах щастието да намеря неговия най-стар ръкопис – български пергаментен кодекс от края на XIV в., който, макар и непълен, отразява най-старото състояние на превода. Проучих текста, публикувах го по най-стария пълен препис от края на XV в., като към него добавих и своя превод на съвременен български език.
Ще спомена и за последното си откритие, което е много показателно за това колко плодотворна е работата на изследователите с първичните извори, а именно славянските средновековни ръкописи, и какви възможности им дава все по-широкото в последното десетилетие използване на новите технологии за дигитализиране и достъп до колекциите от средновековни ръкописи, включително славянски, от най-големите ръкописни сбирки в света.
Става дума за откриването на единствената позната до днес българска катена (текст, предназначен не за богослужение, а за индивидуално четене. Той съдържа много кратки откъси от библейски текстове от определена библейска книга, съпроводени със също кратки коментари от различни изтъкнати византийски екзегети и съответно предназначена за разбирането на смисъла на текста от читателите – б.а.) към Псалтира – една от най-четените и използвани от християните книга. И досега няма открита друга българска катена към Псалтира.
Намерих я, без да съм търсила специално този тип библейски текст с тълкувания. Бях решила подробно да анализирам един цитат от Псалтира в Пространното житие на св. Кирил, който бе тълкуван от изследователите по неприемлив според мен начин. В резултат на моите проучвания се оказа, че един български ръкопис от XIV в., за който имаше данни, е невярно определен като съдържание и изобщо с него не е работил de visu нито един от учените, които са го споменавали. Имах възможност да го проуча в самата колекция, където се пази – дигиталното хранилище на кодексите на Троицко-Сергиевата лавра, и на място, в ръкописния отдел на библиотеката, в която сега се намира.
Това сложно и важно изследване представя единствения открит досега уникален и неизвестен до момента опит на български книжовници да разясняват на българските християни тълкуването на сложни библейски текстове. Той води началото си най-вероятно от XIII в. и въвежда за пръв път непознат дотогава вид библейски тълкувания – катени, широко разпространени във византийската писмена традиция. Досегашните резултати от работата си съобщих на международна конференция и в две обемни студии, но все още има какво да се проучва по темата.
Надявам се този пример да покаже на най-младото поколение, което тепърва ще навлиза в науката, колко е важно да се проучват първичните документи от средновековната българска ръкописна традиция.
А също – колко вълнуващ може да бъде пътят към откриването на нещо непознато в един ръкопис, който са държали в ръцете си български книжовници. Работили са върху неговото съдържание преди столетия, очевидно желаейки да разширят хоризонта на българските читатели, включвайки в него тълкованията на 11 изтъкнати византийски творци, работили главно в периода от
IV до X в.
– Учените от Кирило-Методиевския научен център признават авторството Ви на ново изследователско поле.
– Става дума за старобългарския превод на Стария завет. Той не само бе пренебрегван в българската наука, но текстът му оставаше непубликуван. Напълно неизвестна бе и ръкописната му традиция, като цяло. Необходимостта от изследването и публикуването на този корпус, и то от българските учени, бе и е важно и сега. Защото той е част от пълния превод на Библията, останала и до днес най-важната книга на християните. Свързва се в науката с името на св. Методий и неговите ученици.
Небогослужебните библейски текстове имат огромно значение, защото са предназначени за индивидуално четене. Те са давали възможност на българските християни да се запознават с Библията още от началния етап на официалното приемане на християнството за държавна религия, при това на собствения им език.
В това отношение голяма роля изигра подробното ми запознаване с най-стария български ръкопис, който съдържа книги на Стария завет. Написан е в края на XIV в. и до днес се съхранява в Руската национална библиотека в Санкт Петербург. Известен още от XIX в. на руските библеисти и използван от тях нееднократно в изследванията им, той обаче не бе оценяван никога с оглед на значението му за появата и разпространението на първия славянски превод на Библията в средновековния православен славянски свят, а бе обозначаван като някаква неясна „южнославянска“ Библия.
При непосредствената си работа с този огромен кодекс и на основата на постигнатото от славистиката в изучаването на библейските текстове установих, че това е първият опит в славянския свят да се съберат в една книгите на Стария завет с техните текстове, представящи най-стария славянски превод в неговия небогослужебен вид, предназначен за индивидуално четене, а не текста, използван в богослужението, който е добре познат на учените. Така през 1994 г. се появи първата ми кратка статия, в която анализирах този кодекс. Тя остава и единствената досега, посветена специално на него. В статията посочвам огромното му значение за опознаването на първия славянски превод на Стария завет. От този момент нататък започнах интензивна работа върху него, изследвайки ръкописната му традиция.
Съсредоточих вниманието си върху няколко от старозаветните книги (книгите Царства и Премъдрост на Иисус син Сирахов). Оттогава до днес имам доста публикации върху тяхната ръкописна традиция и техните текстове в България, Германия, Израел, Италия, Полша, Русия, САЩ, Словакия, Украйна, Холандия, на английски, български и руски език. Използвах и всеки случай да представя тази проблематика на различни научни форуми в областта на славистиката, както и на провежданите от двете най-големи международни организации в света, обединяващи библеистите – Европейската организация за библейски изследвания и Обществото за библейска литература. Докладите ми са посветени на проблемите на най-стария славянски превод на Библията, абсолютно непознати за библеистите.
Проблематиката, свързана с този превод и с ръкописите на българските книжовници, които бях събрала, е толкова обширна, многоизмерна и сложна, че е невъзможно тя да се осъществява само от един изследовател. Така у мен се появи идеята да организирам в Кирило-Методиевския научен център екип от учени – отлични специалисти, които да се заемат с проучването на този корпус, като според своето желание изследват и издават отделните книги на Стария завет, представени в превода, включен в Петербургския ръкопис. С това започна работата по един сложен дългосрочен проект. Постигнати бяха значителни резултати, родиха се многобройни публикации, направили впечатление на палеославистичния свят.
Към нашите усилия се присъединиха и авторитетни български учени от други научни институции. Така се появи това ново изследователско поле, за което говорят колегите ми.
– Какво е състоянието на съвременната кирилометодиевистика, какви са перспективите пред нея?
– Според мен те са много добри. В тази област работят достатъчно много учени от различни страни. А постигнатите резултати във всички направления на изучаването на Кирило-Методиевото дело и неговите традиции в Европа в последните десетилетия са впечатляващи. В това отношение българската наука винаги се е представяла отлично в много клонове на кирилометодиевистиката. Достатъчно е да дам само два примера за признанието, която тя получи на два от последните три славистични конгреса – най-мащабните международни форуми, организирани в областта на славистиката от Международния комитет на славистите. В него участват повече от 40 страни от Европа, Северна Америка и Азия.
На XIV конгрес, състоял се през септември 2008 г. в Охрид, на работата по изследването и публикуването на старобългарския превод на Стария завет, започната и системно извършвана дотогава в Кирило-Методиевския научен център на БАН, бе отредено второ място сред постиженията в областта на палеославистиката. А на последния засега, XVI конгрес, проведен в Белград през август 2018 г., ми бе поверен пленарният доклад на тема „Съвременните кирилометодиевски изследвания в Европа – посоки, резултати, перспективи“. За първи път Международният комитет на славистите повери на български учен пленарен доклад в областта на кирилометодиевистиката на конгрес, провеждан извън България. Едно безспорно признание за постиженията ни в тази област.
Но има и проблеми, които могат да променят водещата ни роля в бъдеще. Важно е да се интензифицира процесът на всестранното проучване и публикуване на кирило-методиевските извори, който и досега не е завършен след откриването на първите от тях преди две столетия. Задачата е трудна въпреки наличните, макар и непълни дигитални колекции, а и поради липсата на пряк достъп на българските учени до най-важните книгохранилища, в които се съхранява най-голямата част от тези колекции.
В последно време има редица нови методи за проучване на средновековните текстове и взаимоотношенията между тях, появили се на основата на изследването на гръцката и латинската средновековна писмена традиция. Те все още не са познати нито в славистиката, нито в българската наука. Би трябвало да се започне с тяхното проучване, за да се установи дали не биха могли да ускорят изследванията в областта на кирилометодиевистиката.
Но най-важният проблем, който вече се появява, е въпросът с учените, които ще реализират тези изследвания в бъдеще. В последните години сме свидетели на непрекъснато намаляващия брой студенти, които са добре подготвени и могат безпроблемно да започнат да се квалифицират за научна работа по проблематиката на кирилометодиевистиката. Не казвам, че има необходимост от голям брой специалисти. Те може да са малко на брой, но трябва да са добре подготвени и мотивирани за научна работа. И още един проблем – независимо от важното място на Кирило-Методиевото дело и неговите традиции в България, днес все още малко се познават от обществото точните документални сведения, плод на научните постижения.
Уважаеми читатели, в. „Аз-буки“ и научните списания на издателството може да закупите от НИОН "Аз-буки":
Адрес: София 1113, бул. “Цариградско шосе” № 125, бл. 5
Телефон: 0700 18466
Е-mail: izdatelstvo.mon@azbuki.bg | azbuki@mon.bg