Димитър Маринов, актьор и преподавател: Най-голямата награда е, когато направиш нещо за някой друг

Актьорът Димитър Маринов е в светлината на прожекторите, откакто участва в спечелилия Оскар филм „Зелената книга“, където изпълнява ролята на руски виолончелист. Днес е на върха на световната сцена, ала пътят му до червения килим е дълъг и трънлив, достоен за сюжет на холивудски филм. Той е човек на живота, но България му липсва. Живял е на два континента, може да разказва истории, без да спре няколко часа. Най-трудният въпрос сега е къде да остане – в България или в Америка. Не се прибира деветнадесет години у нас, защото е искал да не бъде дърво без корен, а да се утвърди в професията. След Америка мечтата му е България.

– Г-н Маринов, кой е въпросът, който не Ви е задаван досега? Най-трудният въпрос може би?

– За мен най-трудното нещо в момента е да избера между България и Америка. Защото не се бях връщал 19 години, но не се връщах, защото исках, както се казва в тази хубава приказка, да не бъда дърво без корен, аз трябваше да забия корен.

В един момент разбрах едно нещо от всичките емигранти, с които съм бил за всичките тези 35 години, много от тях не издържаха и се върнаха. Америка не е за всеки. Но голяма част от тях направиха грешка да се върнат по-рано или недовършили работата си, че нито са тук, нито са там. И след 10 години, когато си в Съединените щати и се върнеш обратно в България, ти вече си назад във времето в България, ти вече си чужденец и в двете държави.

Тогава взех това решение да не се връщам, докато не се установя с кариера, да знам какво правя там. И когато се установих вече толкова години, в един момент от 2016 насам започнах наистина да усещам България като една нова държава. Нова държава с ново поколение, което за мен лично в момента страда от липсата на дух. И аз ги уча да имат вяра. Не можеш да имаш вяра, ако нямаш дух. А духът е, което установява една нация. И не говорим тук за национализъм, а за родолюбие, за достойнство и да си верен на това, което си.

Бидейки с много емигранти в Съединените щати – румънци, сърби, руснаци, видях как те се поддържат по един много особен начин. Докато ние нямаме това общество, нямаме този дух.

– Видял сте Америка много млад, едва на 15 години, познавате я по-добре сега. Съществува ли американската мечта? Или трябва да я изработиш?

– Американската мечта може да се разглежда от две страни. Нарича се така, защото Америка е все още единствената държава в света, която дава възможност на всеки. Който и да си, откъдето и да си. При американеца има нещо, което е много интересно. Когато се запознаеш с американец, от първия момент той ти вярва. Те са като деца. За разлика от българина, който не ти вярва, а чака да го увериш. При американеца е обратно. Но в момента, в който те хване в лъжа, той никога повече няма да ти вярва. Това е манталитет. Американската мечта е точно това. Ние сме дошли тук, както и ти си дошъл тук. Имаш възможността, имаш изобилието, то е възможност да опиташ, но това не означава, че резултатът ще е същият.

Дава се правото на всеки да пробва. Можеш да отвориш ресторант буквално за 72 часа. Намираш си мястото, плащаш си наема, изкарваш си документите за хигиена, за пожарна безопасност, за сигурност, което става буквално за един ден. Отиваш в банката, правиш си сметката, всичко става много бързо. И започваш. Дали ще успееш, е вече друг въпрос. Мечтата е личната професионална мисия на един човек. Какво искаш? И ако отиваш в САЩ просто да работиш, ами ти можеш да работиш навсякъде. Искам да стана богат? Парите не са мотивация. Парите, както съм казвал винаги, са мотивация за криминални престъпници и за тези, които играят по казината. За тях са мотивация парите, защото те не ги печелят. Мотивацията е какво правиш и защо го правиш. Осъществяването на американската мечта е тогава, когато ти си дошъл със своята мечта и мисия и Америка ти е дала възможността да я реализираш.

Аз, честно казвам, имах две мечти. Едната беше семейство и другата беше да се пробвам дали мога да плувам в голямата вода. Но както всички казваме, когато една мечта се превърне в реалност, вече трябва нова мечта.

– Коя е новата мечта?

– България. Казах го и на премиерата на филма за Гунди. „Зелена книга“ спечели „Оскар“, а „Гунди – Легенда за любовта“ е моят „Оскар“. Участието ми във филма за мен е моята голяма награда.

– Ролята там обаче е малка, защо не избрахте с продуцентите по-голяма роля, която да бъде по-значима?

– Станиславски го е казал: няма малки роли, а малки актьори. Това, което осъзнах във всичките тези години, е, че няма по-голяма награда от това да видиш смисъла от това какво правиш за другите, а не за себе си.

– Това ли беше смисълът на ролята ви във филма?

– Това е. Цялата ми работа във филма и въобще във всеки един проект, който имам в България. Студентите в Бургас ме попитаха – как може така да завладявате, така да вдъхновявате? Защото аз съм завладян и аз съм вдъхновен. Защото за мен е много по-голямо удоволствие, отколкото за вас. Най-голямата награда е, когато направиш нещо за някой друг. И видиш, че този друг, благодарение на това, което си направил, е успял. И аз съм точно в този период и се връщам в началото на разговора ни – кое е най-трудното за мен в момента. Започвам да разбирам, че в Холивуд е едно комерсиално изкуство. Аз работя много добре, непрекъснато съм зает, слава богу. Но наградите, които ми се дават там, и удовлетворението, което получавам, са неща, които правя за мен. За семейството си и разбира се, за зрителя. Но аз не променям и не помагам да се променят човешки съдби. Това е, което искам да направя в момента за България. Опитът, който съм натрупал, всичко това, което знам, да го предам на новото поколение. И това е най-трудното ми решение – колко често да идвам в България, колко време да оставам в България. Единствената ми спирка, вие сте първите на които ще го споделя, е моят малък син, който е все още на 11 години. Защото големият ми син пое по пътя си, учи в колеж и е отличник. Той вече върви по пътя, както аз на 18 години тръгнах по своя. Докато малкият все още има нужда с моето внимание.

– Имате нужда да предадете опита си в кариерата. Така ли се роди идеята за книгите „Към Сцената“ и „Към Екрана“?

– Още във въведението на една от книгите читателите ще прочетат, че най-задаваният въпрос е защо ги написах. Основната причина идва от самия мен. Моят опит като млад талант на времето, когато не знаех накъде да тръгна и какво да правя. Единството, което мога да кажа, дори с малко тъга, е, че тогава имаше структура, тогава имаше фундамент и тогава имаше ред и дисциплина в нашето обучение като актьори. НАТФИЗ беше като църква, говореше се тихо, имаше уважение. Ставаше се на крака на професорите не защото ни задължаваха, а от респект.

Но в последните години нещата са други. Както винаги се шегувам, че навремето имаше криворазбрана цивилизация, сега е криворазбрана свобода. Младите хора започнаха да ми споделят, че нямат структура и насока. Имаме прекрасни преподаватели, но всеки преподава по свой маниер и метод. Но младите са жадни за структура, нещо, от което да тръгнат, за да могат да го развият сами по-нататък като творци. Това беше основното в тези книги.

– Защо книгите са наречени пътеводители, а не учебници?

– Тези книги не са учебници, те са пътеводители за всеки млад талант, дори преди да реши да тръгне по пътя на актьорството като изкуство. Тези книги ще му дадат реална представа какво е тази професия, какво е изкуството, защото изкуството не е в училище, изкуството е след това.

Това е едно помагало, ако щете, да си наясно какво е теория и какво е занаят. Както казваше Невена Коканова, моята работа е да ти налея основите, върху които да построиш тази къща, за която мечтаеш. Защото, ако ти налея основи за триетажна къща, ти пет етажа не можеш да вдигнеш. А трябва такава основа да ти се налее, че колкото повече вдигаш, основата да остава по-стабилна. Това е идеята на тези книги и за това работих по тях близо 15 години.

– В книгата „Към Сцената“ твърдите, че „актьорството е дарба – талант, с който човек е роден. Не се учи, нито придобива“. Сякаш обезсърчавате читателя си, че може да остане само с претенцията си да се научи.

– Не можеш да научиш някого да танцува, ако той няма чувството за ритъм, което е природна дарба. Ние не го избираме, това е ДНК. Същото е с рисуването, ако нямаш цветоусещане и дълбочина. Това е талант.

Има един много един хубав цитат на Йосиф Сърчаджиев, когото в продължение на 10 години го молят да преподава в НАТФИЗ, а той беше на топа на артилерията на нашето изкуство през 80-те години на миналия век. Кеворк Кеворкян го попита защо не отиде да преподава в НАТФИЗ. И той тогава се обърна и каза: „Аз знам как да го правя, но не знам как да кажа друг да го прави. Аз имам таланта на актьор, но нямам таланта на педагог. Едно е да си учител, друго е да си педагог. Има голяма разлика“.

Аз не обезкуражавам никого да пробва, а напротив – тези книги са точно за това. Всеки да види дали има таланта, дали е роден с него. Не е срамно да си водопроводчик, но да знаеш, че си най-добрият в квартала. Както по време на емиграцията се смеех и казвах, че съм най-добрият цигулар между плочкаджиите и най-добрият плочкаджия между цигуларите. И това е идеята на тези книги.

Най-добрият пример е съпругата ми, която беше решила да става актриса. От Мичиган се мести в Калифорния, тръгва на уроци и попада в моя клас. Тя, между другото, е много артистична, професионално танцува, като гимнастичка става шампион в Мичиган. Аз давах сесии на определени студенти, които избирах. Виждам, че имат потенциал, давах им три частни сесии с много тежки изисквания. И в края на третата сесия им казвам дали стават, или не стават. И жена ми беше тази, на която казах, че не става. Години наред ми казваше, че съм унищожил кариерата ѝ. Докато не дойде един момент, когато влязох в Холивуд и тя започна да идва от време на време с мен на партита и да се среща с актьори, които обича от екрана. И започна да разбира начина им на живот, живеейки с актьор. Минаха почти 15 години, когато тя се обърна и каза, че сега разбира какво съм ѝ казал тогава. Това не е професия, а начин на живот и че не може да живее така. Това да си артистичен, да си отворен, да говориш и да забавляваш, не означава, че си актьор.

– Имате интересна мисъл, застъпена и в „Към Екрана“: „Мога да играя роля чрез себе си – от себе си, но не себе си като роля“. Коя е ролята, която отказахте, защото е прекалено близка до вас?

– Това е много труден въпрос. Аз съм с мисълта, че особено по-младите актьори, които започват в тази индустрия, мислят, че най-възможното е да изиграеш себе си, а това е най-трудното, защото не познаваш себе си. Крикор Азарян беше направил експеримент, за да докаже тази теза, откъдето, между другото, тръгна и моята разработка. Най-младият в класа ни беше Стефан Вълдобрев, а най-възрастният бях аз. Той даде етюд на Стефан Вълдобрев да изиграе някаква ситуация като Димитър Маринов. А аз да играя като Стефан Вълдобрев. Това вече беше във втория семестър, бяхме почти година заедно. И когато Стефан Вълдобрев излезе да играе, аз бях в шок. Азарян ме погледна и попита какво мисля, аз отговорих: „Ужас, мое копие, ама аз не ги правя така някои работи“. Целият клас започва да се хили. Същото се получи и със Стефан Вълдобрев. И там Азарян каза нещо, което ме наведе на мисълта години по-късно да го разработя. Защо не познаваме себе си? Защо не можем да играем себе си? Защото представата, която имаме за себе си, е представата, която другите хора са насадили у нас.

В книгата „Към Екрана“ пише, че киноактьорът непрекъснато може да се гледа как играе и да се коригира, но театралният – никога. Театралният актьор никога не знае как играе, ако не е сниман. Тоест знае как играе от това, което публиката му казва.

Никога не съм мислил дали някоя роля е много близка до мен, или не е, за да я откажа или да я приема. Мога да кажа коя роля съм чувствал най-близка до себе си. Може би най-трудната и близка театрална роля, която съм изиграл в САЩ, е тази на Казанова.

Бях шокиран, че ме взеха след кастинг със 117 актьори. Не знаех, че Казанова е бил грозен, не е бил това, което си мислих. След като прочетох мемоарите му, разбрах, че е свирил на цигулка, бил приятел с Моцарт. Какво ли не е? Но той е имал майчин комплекс, защото е бил изоставен. Майка му е била гениална актриса, играела е в Лайпциг и Дрезден. Четейки мемоарите, намерих толкова близки допирани точки, които даже по едно време ме стреснаха. Имаше много моменти на сцената, в които дори не трябваше да играя заради чувството ми у себе си. Аз по принцип не обичам да играя. Аз искам да съм си аз. Сега на сцена трябва да си малко преекспониран, трябва гласът ти да е… Но като цяло, като вътрешно усещане, това беше може би най-близката роля на мен.

И разбира се, до голям степен и Аспарух, бащата на Гунди. Но тя е близка заради това, че точно като него имам син футболист, който е на 17 – 18 години. Имам чувствата на един баща – да се притеснява, да се страхува, просто знам какво е. И аз реално не гледах Гунди, а гледах моя син и боледувах и плаках заедно с него.

Но не мога да кажа, че има роля, която не съм отказвал, защото е много близка до мен. Напротив, всяка роля – и това е тенденцията в моята книга, трябва да я адаптираш към себе си. И ти самият да се адаптираш към този характер. И се получава взаимна адаптация. Един вид, ти присвояваш образа на дадения герой и той минава през теб. И вече си ти, защото публиката идват да гледат не Хамлет, а идват да гледат Димитър Маринов.

– Кой филм най-добре оприличава живота Ви?

– Този филм ще излезе, живот и здраве, догодина напролет. Това е нов филм, който е магистърска работа на момче и момиче от Университета в Маями. Момичето е българка, родена в САЩ, завършва бакалавър актьорско майсторство, а след това отива в Университета в Маями да учи кинорежисура. Там стават гаджета с едно момче, който е американец. Пишат сценария заедно по действителна история за един български художник. Във филма използват само последното му име – Даскалов, но първото е сменено, защото не са им дали правата. Той бяга от България, става приятел на Пикасо и Джаксън Полак. Бил е виртуозен гений.

Понеже не им дават правата, решават да преместят цялото действие в съвременния свят, а иначе се е случило в края на 70-те и началото на 80-те години. Даскалов е човек, който е може би първият, който рисува с тяло. Авангардист, абсурдист, на 55-годишна възраст решава да излезе от индустрията, без да каже на никого. Изчезва и не могат да го открият.

Мести се в Маями, където наема огромно студио и започва да търси истинската си любов. На 55 години осъзнава, че всъщност има много жени в живота си. Бил е влюбен в много жени, но никога не е обичал. Решава да намери голямата си любов, да обикне, и намира една художничка.

Заживяват заедно и интересното е, че в един момент решават да докажат на света, че близостта между два души, които безумно се обичат, не е във физическата, а в духовната близост. Колкото повече се стараеш да си заедно с някого, това е обсебване. Това не е любов. Решават да го докажат – правят експеримент, който, между другото, и китайци са го правили по-късно, и много двойки по света са го правили по-късно. Взимат триметрово въже и се завързват двамата през кръста на два метра разстояние и се заклеват така да живеят една година. За да им повярва светът и за да направят демонстрация, наемат оператор, който 24 часа в денонощието ги снима. Дори когато спят, има заредена камера. Тогава става страшно.

Тези прекрасни двама млади сценаристи и режисьори ми дадоха пълна воля на моето развитие и като актьор, и като човек в този филм. Чак в средата на филма, след близо месец снимки, започнаха да си признават, че преди да започнат сценария, са имали основната идея, истинската история, но реално са адаптирали Даскалов по мой модел, като използват неговия темперамент, манталитет. Един ден спрях снимките, защото наистина се стреснах колко много си приличаме.

– Как се справяте със сценичната треска? Какъв съвет ще дадете на бъдещите актьори?

– Искам да им кажа, с най-голяма любов, респект и уважение, че независимо от моя голям опит на два континента –и в театъра, и от кино, и от телевизията, всеки път имам сценична треска.

Сценичната треска, тези пеперуди в корема, това е много хубаво нещо. Това е вълнението, от което всеки в бранша – дали ще е танцьор, дали ще е певец, дали ще е актьор, има нужда. Това е твоят вътрешен заряд на вълнение, което трябва да предадеш.

Страхът, както казвам в моята книга, точно този страх е най-добрият приятел, но не трябва да го превръщаш в паника. Страхът е, което те държи в контрол и в релси. Страхът е респектът към това, което правиш. И ако ти имаш този страх, тази треска, то е, защото искаш публиката да те види в най-добра светлина. И тогава не го обръщай към себе си, а го обърни към публиката. Нека да им подариш страха си, за да има респект. Казвам на моите студенти, че има два вида страх. Едното е, защото ме е страх от теб, а другото е, защото имам страхопочитание към теб. Това е да осъзнаеш, че страхът е твой приятел, и да не му позволиш да те владее, а ти да го владееш.