Поетесата Маргарита Петкова: За да пишеш, трябва да си чел

Маргарита Петкова завършва 22. гимназия „Г. С. Раковски“ в София и „Българска филология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Публикува от ученичка във в. „Пулс“, „Литературен фронт“, сп. „Пламък“, „Септември“, сп. „Съвременник“ и др. Автор е на 18 стихосбирки. Присъдени са ѝ престижни национални и международни награди, сред които „Изворът на белоногата“, „Димчо Дебелянов“, Официален почетен статут на експерт с висок престиж и обществено признание в областта на културата и значка „Златна книга“ за принос в развитието на българската култура от Съвета на европейската и научна общност, „Евтим Евтимов“, „Носители на просвета“, „Следовник на народните будители“, „Златен век“ и др. Много от стихотворенията на поетесата са претворени в песни – „Иване, Иване“, „Болката отляво“, „Бог се роди, Коледо“, „Българи сме още“, „Само за жени“.

– Госпожо Петкова, каква бяхте като ученичка?

– От една страна, будна и отлична ученичка, а от друга – непослушна. Проблемът при мен беше, че когато бях на четири години, баба ми ме научи да чета. И вкъщи си четях книжки.

Отивам на училище и там – о, ужас! Децата, четат по някакъв невероятен начин – на срички, запъват се. И аз вдигам ръка и казвам: „Моля, другарко, така не се чете“. При което другарката Теодосиева пристига вкъщи и казва, че от мен нищо няма да излезе, защото не ми е интересно в училище. И това съответно ще се отрази по-нататък.

В часовете по четене не ми беше интересно, защото аз си четях първата читанка, докато децата сричаха. Те не са виновни, разбира се. Оттам нататък училището не ми е било интересно, напротив, но ми беше може би по-лесно. Особено хуманитарните предмети. Докато математиката не ми беше чак толкова любима. Но все пак завърших VIII клас с отличие.

В гимназията вече се сблъсках челно с разминаването на представите за света с действителността. И бях една такава непримирима. Вечно търсех правдата. Такава съм и досега, не мога да се променя. Но едни от най-хубавите ми спомени са от училищните години.

Не съм пример за подражание относно послушанието, но мисля, че съм взела от училище това, което ми е трябвало.

– А откога пишете стихове?

– От I клас, защото ми беше скучно в часовете, както вече казах. Беше завалял първият сняг, а аз живеех на булевард „Христо Ботев“. В нашата кооперация нямаше двор. Естествено, не ме пускаха навън да играя между трамваите. И просто си спомням как си казах: „Ама сега що да не напиша едно стихотворение“. И написах нещо, което е компилация, разбира се, от четеното.

Много четях и смятам, че естествено беше, дето и прописах. Това е нещо, което винаги казвам – за да пишеш, трябва да си чел. Не за да повтаряш чуждите произведения, просто за да имаш набор от думи, ако щеш. Да имаш натрупвания. Така че аз съм, погледнато от една страна, нещо като книжен плъх, който си подрежда думичките по свой начин. И благодаря на вселената, че така ми се е случило.

– Колко силни според Вас са трийсетте букви в нашата азбука, които са ни опазили през вековете? Ще ни опазят ли и сега?

– Разбира се, че ще ни опазят. Както виждате, тук повече от 30 години се опитват да прокарат, че не може да сме европейци, като имаме едни такива букви, дето на тях пишат много малко други народи. И затова да приемем латиницата. Но колкото и да се говори за това, то няма да поникне. Тези семена са лоши, некачествени и нямат почва у нас.

Ние би трябвало да се гордеем, че си имаме собствена азбука и затова сме европейци. Излизат ми с твърдението, че сме в Европа. Ама, уважаеми, ние сме в Европа, преди Европа да я има такава, каквато е сега.

Но има и нещо друго – малко хората четат. И масово не знаят много неща за нашата азбука. Не знаят как папа Адриан II чете на старобългарски, как освещава нашите книги – т.е. буквите ни. И че българският език става официален език, световен. Това учениците не го учат. И ако не им го кажеш вкъщи, те няма как да го знаят.

А това, че някои пишат на латиница, идва от туй, дето на английския език се обръща по-голямо внимание. В семействата на децата се говори как трябва да учат английски. И когато завършат тук, да заминат в чужбина да следват. Това им се насажда.

Нещата са свързани. Всичко започва от семейството. Силно пристрастна съм към темата, защото работя с езика. И защото нашият език е най-голямото ни богатство.

– Идват ли млади хора на премиерите на Вашите стихосбирки?

– Да. Идват много млади хора, които имат нужда от поезия. И това, дето младите не четат, е просто измислица. Тя се разпространява от хора, които изобщо не са си направили труда да се интересуват какво точно правят младите. Те гледат само това, което е по бул. „Витоша“ и как говорят на развален английски.

Но има и други млади хора. Редовно ходя в провинцията. Срещам се с толкова млади хора, които имат нужда от поезия, от проза, от добра литература – имат нужда от изкуство. Така че съм оптимист.

– Наскоро излезе Вашата книга „Докога, Маргарито?“. С какво тя ще допълни представата за Вас?

– Представата за мен не държа да я допълват. Тя е такава, каквато съм си я направила още в началото, когато почнах да публикувам и да издават книгите си. Тематиката ми е предимно любовта, но любовта във всичките ѝ аспекти. Не в стил „Ех, колко много се обичаме“.

Любовта е всеобщо чувство. Изпитват я всички хора, независимо какъв пол са, каква раса и така нататък. Дори и най-големият изверг, ако щете, обича. Обича майка си, да речем. Никой не е останал, без да познава любовта. Затова смятам, че любовта е универсално чувство. Любов към родината, към родителите, към любим човек, към природа, към каквото си помислите, включително и към домашния си любимец.

Мариус Донкин направи представление по мои стихове с едни чудесни млади хора. Умишлено не ходех на репетициите, за да видя каква интерпретация е направена и като режисура, и като изпълнение. А на премиерата на „Докога, Маргарито?“ имаше дори правостоящи и на партера, и на балкона.

– Това е знак, че наистина сте много обичана.

– Винаги се притеснявам по време на премиери на книгите ми хората да не се изморят, особено ако са прави. Но това са си мои страхове.

– Като човек на словото, какво е мнението Ви за изкуствения интелект? Вече имаме примери за стихове, написани от изкуствен интелект, за песни…

– Всъщност за мен изкуственият интелект е плагиат. Това го знаят всички по-умни хора. Той краде от цялата база данни, с която, в крайна сметка, човечеството разполага. Докъдето може… докъдето има достъп.

А и при всеки разговор с него той също краде. Аз съм му казвала: „Нали разбираш, че те уча?“. Той отговаря: „Да, за което ти благодаря. Аз съм отворен към всички форми, за да мога да се науча и да стана по-добър и да бъда по-полезен“. Сега мен не ме учудва изкуственият интелект, защото чета много фантастика от дете, и всичко, което се случва в света, вече съм го чела.

Това, което разбрах, защото и аз го пробвам, разбира се – той не може да пише римувани стихове. Така че може да направите конкурси, в които условието да бъде да са римувани стихотворения, и тогава ще видите как изкуственият интелект ще си личи заедно с много слабите графомани.

Но аз лесно откривам изкуствения интелект. Професията ми е редактор. Цял живот редактирам чужди текстове. И сега хващам къде се е изявявал изкуственият интелект. Той има други словоформи. И когато тези словоформи се повтарят, е ясно. Наскоро бях на ученически конкурс. Есетата бяха от изкуствен интелект, създадени едно към едно.

Но в крайна сметка, изкуственият интелект е за предпочитане пред откровения графоман. Той пише непрекъснато, непрекъснато бълва. В изкуствения интелект има що-годе култура. В графоманията няма. Има само бясна амбиция. Той става сутрин, запретва ръкави и казва: „Днес ще напиша пет гениални стихотворения“. И ги пише. Само дето не са гениални. И иска всички да ги харесат, и може би прави скандали по издателства, ако отхвърлят ръкописа му…

– Описват ви като скандална личност…

– Не съм такава, нарочиха ме още от първите публикации. Ама защо? Защото казвам това, което всички си мислят, но не смеят да го кажат, пазят го в тайна.

А аз говоря истината. Не употребявам в стихотворенията си разни метафори и „пейзажна лирика за утешение“. Тук цитирам Иван Динков. В моята поезия има драматургия. Винаги нещо се случва, защото така ми се е случило в живота. За мен това е най-простото нещо на света – да пиша така. Засегнала съм тази тема в новата си книга. Тя не е само със стихотворения. Има и мои разсъждения или откровения, както ги нарича издателят ми Пламен Тотев от Издателска къща „Персей“. А те са точно толкова откровение, колкото целият ми живот е едно откровение.

Просто аз много обичам да мисля. Много съм разсъждавала и върху Ана Каренина, да речем, и върху други, които са отразени в – ох, как не обичам тази дума, – творчеството ми. Много се радвам, че проф. Георги Цанков поиска сам да се изкаже на премиерата ми – не товаря приятелите си със себе си. Според него „Докога, Маргарито?“ е нов тип роман. И мисля над неговите думи.

– В интервю казвате, че ни липсва смирение. Само на нас, българите, или въобще на хората?

– Мисля, че въобще на хората, защото ние не сме отделна затворена система. Ние не знаем, любимата ми българска дума сега ще употребя – „конотация“, в смисъл не знаем съдържанието на тази дума „смирение“. Какво означава?

Хората приемат, че смирение това е да наведеш глава и да ти минава покрай ушите това, което ти се говори, или да си замълчиш за нещо и тъй нататък.

Смирението не е примирение. Кой да го обясни това? Обяснила съм го на децата си. На мен са ми го обяснили майка ми и баща ми. Сега за смирение не се говори именно защото го смятат за нещо лошо. Какво значи смири се? Значи примири се, откажи се, не се ври между шамарите. Това не е смирение. Нека да се върнем към същината на думите.

С мои приятели много говоря за това и когато четем текст дори във фейсбук, казвам: „Ей, хора, думите имат значение, бе! Внимавайте да не употребявате дума, изпразнена от съдържание!“.

Но нека да се върнем към училището, макар че не само на ученическо ниво има подобна неточна употреба. То и в семейството е така. И пак ще повторя – от семейството се почва.

Какво става на практика. Вкъщи казват: „А, детето ще иде в училище и там ще го научат“. Но влиза госпожата в час и на свой ред се пита: „Ами аз какво да направя? То вкъщи не е научено“. И децата остават някъде по средата. А те не са виновни. Виновни сме ние.