Ирена Анастасова – председател на Парламентарната комисия по образование и наука, пред в. „Аз-буки“: За да станеш гражданин на света, първо трябва да си гражданин на страната си

Отдавна беше време да имаме регионални карти за потребностите от средни кадри в различните производства на даден регион

Ирена Анастасова
е завършила СУ „Климент Охридски“, специалност „Философия“.
Дългогодишен учител, директор на 125. СУ „Проф. Боян Пенев“ в София.
Избирана е за депутат
в 42., 44., 45. и 46. народно събрание.

Интервюто взе
Надя КАНТАРЕВА

– Г-жо Анастасова, в свое интервю сте категорична:
„…истинската реформа в образованието ще се случи само когато се променят три неща – учебните програми и учебното съдържание, квалификацията на учителите и материалната база“. Министър Денков обяви, че се заемат именно с учебните програми и съдържание. Как си представяте промените от позицията на дългогодишен управленец в образованието?
– С приемането на Закона за предучилищното и училищното образование, по който сега работим и който влезе в сила от август 2016 г., анонсите при въвеждането му бяха, че правим реформа в образованието, голяма реформа. Пет години по-късно – изразявам лично мнение, разбира се – никаква голяма реформа не се случи. Затова казвам, че истинската реформа може да стане, когато променим учебните програми и учебното съдържание, когато променим базовата и продължаващата квалификация на учителите и когато променим материалната среда, учебната материална база на училищата. И трябва да започнем да го правим.
За учебното съдържание и учебните програми няма специалист, който да ме убеди, че не се виждат пораженията, които нанесе промяната им през 2001 г. Това се видя, цял един випуск излезе – от 2001 г.
до 2012 г. Учебното съдържание е изключително тежко, поднесено е на децата на неразбираем език, с много нови понятия. Фрапантните примери са много. Например още в първия урок по география за
V клас – нов за децата предмет, се въвеждат пет нови понятия. Ако не променим учебните програми, ако не преценим в каква възрастова група какво би трябвало да учат децата, и най-вече какво могат да усвоят и съответно как да им бъде поднесено учебното съдържание, не можем да се надяваме на сериозна промяна в качеството на образованието, в знанията и в уменията, и както е модерно сега да говорим – в компетентностите на децата.
На второ място, за да се случи реформата, трябва да се съобразим с реалностите. Обществото е друго, децата са различни. Учителите трябва да излизат подготвени от висшите училища за тази различна учебна среда. Тя е различна не само и не толкова като съдържание и като учебни средства. Тя е различна, защото обществото е различно, децата имат други интереси и от учителите се очаква да подготвят децата за света, в който всички ние живеем. За това се изисква много сериозна подготовка на учителите.
Като хоноруван преподавател във Факултета по педагогика в Софийския университет, съм водила практически занятия на студенти. И искам да споделя, че маса от нещата, които те учат днес, съм ги учила аз преди 35 – 40 години… Разбира се, има непреходни знания, но в методиката на преподаване би следвало да има много ново и различно. Дори ако погледнем само това, че висшите училища изпитват сериозен недостиг от т.нар. методици или тези, които могат да преподават методика на преподаване на съответната дисциплина. Защото може да си изключителен математик, но за да станеш добър учител, трябва да усвоиш методиката на преподаване на математиката. Или може да си върхов физик, но това не означава, че си добър учител. Неслучайно за тези специалности се изисква педагогическа правоспособност – как можеш да предадеш на децата знанията по съответната дисциплина.
И на трето място, разбира се, базата. Искрено съм възмутена, особено през последните години, когато в медии предимно се показваха училища „витрини“. И твърде малко се показваха други. Ние все още имаме училища, които са с външни тоалетни. Такива са 350 в страната. Без физкултурни салони или с пригодени класни стаи са 700. Имаме училища, които и досега се отопляват на твърдо гориво, а колегите пишат на черни дъски с тебешири. Това не може да бъде учебна среда в XXI век. И ако някъде откриваме STEM центрове, то има български деца, които не са виждали подобни центрове, в техните класни стаи не се използват съвременни методи за преподаване и за усвояване на знания.
Радвам се, че с бюджета за 2022 г.
са отпуснати сериозни средства за реновиране или изграждане на нови бази към училища и детски градини. Но ще уточня: учебната материална среда, включително новите дигитални технологии, са средства, те не са цел. Материалната ни база трябва да е такава, че да осигури основната цел – качественото образование на децата. Дълбокото ми убеждение е, че когато си отговорим положително на въпросите какво и в каква среда учат децата ни, какво е учебното съдържание и учебните програми, с какви методи учителите преподават, тогава можем да кажем, че сме постигнали това, което трябва да постигнем в образованието.

– Колко години го виждате напред във времето?
– Мисля, че процесът няма да е лек. Специално за учебните програми и учебното съдържание, зная, че в Министерството на образованието и науката е създадена организация, за да започне прегледът им – по-малко от година е твърде оптимистично. За учебните програми смятам, че може да е по-леко. Но и тук „ножът е с две остриета“. От 2001 г. по много учебни дисциплини учебното съдържание беше свалено с три години надолу. Това е тежък проблем и сега ще трябва да се прецени за всеки учебен предмет с колко учебни часа в кой клас ще се изучава. И как решението ще рефлектира нататък в годините. Работата е много сериозна и лесно не може да се случи.
Когато сме наясно с учебните програми, ще започнем с учебното съдържание. Сериозно да преценим дали дете в III клас да учи за маса и обем на телата, или да го учи в VI клас, така както са го учили преди и са го запомняли и разбирали. Следващата стъпка ще е учебното съдържание и съобразяването му с възрастовите и психологическите особености на децата.

– Учителите натрупаха кредити от квалификации, но невинаги наученото „влиза“ в класните стаи. Кое трябва да е водещо при учителската квалификация? Кой трябва да е главният двигател и изпълнител?
– Аз съм за профилирането на висшите училища. Не може всички да произвеждат педагогически кадри с еднакво качество. Има висши училища с школи и традиции, с преподаватели. Имам чувството, че всяко висше училище произвежда икономисти, юристи, учители… Не смятам, че това е добре за качеството на подготовката им. Не може навсякъде да се обучават учители. Казвам го относно базовата им квалификация. Продължаващата квалификация, в последните години, беше дадена в ръцете на всякакви обучителни организации. Имаше фрапантни случаи от т.нар. регистър с обучителни организации на МОН – например фирми, които се занимават с ремонти, строителство, кетъринг…
Като директор на училище, в един момент спрях да търся такива организации. Започнахме целево да каним лектори, хора доказали се, за които с колегите сме убедени, че са от полза. Всяко училище има пари в бюджета си за квалификации – общо за държавата са 30 милиона за годината. Парите никак не са малко.
Продължаващата квалификация трябва да бъде съсредоточена във висшите училища, в тези, които дават и базова квалификация. Разбира се, доказали се обучителни организации също могат да бъдат ползвани. Има механизми, с които може да се регистрират преподавателите на тези обучителни фирми, да им се изисква съответен ценз… Крайно време е да бъде направено.
Груба грешка е, че след 1989 г. заговорихме, че образованието е услуга и че в сферата всичко трябва да е на конкурентни начала. Е, стигнахме дотам, докъдето стигнахме. Когато един сектор е държавна политика, както е при образованието, изобщо не можем да говорим, че ще го оставим на пазара и… каквото се случи. Държавата отделя сериозни средства за квалификация. А ефектът от нея е никакъв. Трябва да се промени и системата за атестиране на учителите. Откакто квалификационните кредити се вкараха в тази система, всеки е принуден да ги придобива. На практика с нищо не допринесоха за подобряване методите на преподаване. Няма резултат от тези квалификации.

– Третият стълб, на който стъпва една реформа според Вас е материалната база. Сега всеки ден се откриват STEM центрове, но няма ли да се обезцени ролята им, ако няма идея за съдържанието, с което да бъдат изпълнени в конкретното училище?
– Както казах, за мен това са средства за образование, не цел. Там, където съм била при откриване на STEM център, има подготвени колеги и обучението е чудесно. Децата го приемат с огромно удоволствие, то отговаря на съвременните интереси. Но съм разговаряла и с други колеги, които са създали център, но нямат подготвени кадри. Засега цялата тежест пада върху преподавателите по информационни технологии. Но тук замисълът е друг – преподавателите по учебни предмети като химия, биология, физика… да могат да използват ресурса, което означава допълнителна подготовка. Натам е необходимо да се насочат усилията.

– Само в последните петнайсетина години „махалото“ премина от една крайност – да се учат езици и ученикът да е компютърно грамотен, до друга крайност – професионално образование. Къде според Вас е златната среда? На какви прогнози да стъпва годишният план-прием?
– Един план-прием е необходимо да стъпва на потребностите на дадения регион от средни кадри в различните видове производства. Мисля, че отдавна – във взаимодействие на общини, бизнес и училище, трябваше да са направени регионални карти. Това е най-добрият вариант. Имаме случаи, в които местният бизнес изпитва необходимост от кадри, но средното професионално образование няма как да го захрани. Единият от проблемите тук е, че не могат да бъдат заявени професионални паралелки. Проблем са и учителите, които ще подготвят децата. Има недостиг на кадрите в професионалното образование. Да не говоря за драстични случаи, като липсата на учебници по професии. Тиражите са малки и това не е изгодно на издателствата. Никой не е проявил в годините интерес да осъвремени даден учебник или да направи нов. Професионалното образование, което беше много добро и напълно го съсипахме, има сериозен проблем. От една страна, големи региони в страната бяха обезлюдени и бизнесът вече почти го няма. В тях няма как да имаме професионално образование, защото децата няма какво да правят след завършване. Те ще търсят препитание другаде.
И това правят, за съжаление.
От друга страна, няма как да планираме. От една планова икономика преминахме в друг вид икономика. Плановата икономика и държавните предприятия знаят какво им трябва за години напред. И държавата финансираше. Сега бизнесът също би следвало да знае какво му трябва, само че не финансира, очаква да го направи държавата. В страната има много добри примери за взаимодействие между големи фирми и професионални гимназии. Тези фирми, осъзнали необходимостта от сътрудничество със съответните професионални училища, инвестират в работилници, лаборатории и получават добри резултати. Там, където държавата мисли, че ще дава преференции и иска да развива бизнес, би следвало самата тя да инвестира първоначално и в кадрите. Всичко трябва да е обвързано, планирано, обмислено. Иначе няма как да се случи.

– И още един въпрос от дневния ред – малко или много учат нашите деца? Или може би, по-важното е какво учат и какво им дава наученото?
– Извод от практиката ми е, че не е важно колко учителят е в час. Важно е във времето какво даваш на децата. В този смисъл, важно е какво учат децата ни, с каква натовареност. Българските деца, в сравнение с другите европейчета, не учат висок брой часове. Не мисля и че трябва да ги увеличаваме. При прегледа на учебните програми трябва да се подходи с особено внимание. Учебното време, което имаме, да е ефективно разпределено и да се предвиди такова учебно съдържание, което да може да бъде усвоено. А не колегите да галопират всеки час през нова тема. Необходимо е време за упражнения – време, преподаденото да бъде усвоено. Възможно е да се удължи учебната година с определен брой часове. Но дори и да го направим – с две или три седмици, което на практика е 150 – 200 учебни часа,– не променим ли учебното съдържание и учебните програми, няма да променим нищо.

– В тази връзка, запознахте ли се с инициативата на проф. Атанас Семов – „Да върнем България в българското училище“. Професорът я обяви, след като се запознал с текстове от учебници.
– Познавам текстовете на учебниците години назад. И в коалиционното споразумение е записано, че при прегледа на учебните програми и учебното съдържание трябва да се отчитат възрастовите особености на децата и традиционните национални ценности. От петнайсетина години се прокламира, че новият човек е човек на света. Глобализмът, който бавно настъпва, не е добро решение за малки нации като нашата. А може би не е добро решение за нито една нация. Едно дете, за да стане българче, израства в българско семейство. Акцентирам на думата българско. Един човек, за да стане гражданин на света, най-напред трябва да е станал гражданин на собствената си родина. Когато нямаме корени, когато нямаме устои, виждаме какво се случва, за съжаление, в съвременния свят. Традиционните национални морални ценности ни съхраняват като хора. И аз особено ще държа да видя това при прегледа на учебното съдържание.

– Кога според Вас българските ученици ще се придвижат напред в международните изследвания?
– Не е особен проблем, че не се придвижваме напред или че няма да сме сред първите в тези международни изследвания. Те мерят резултати, постигнати от деца в образователни системи, построени по друг начин. Те са неадекватни към нашата образователна система. Получава се изкривяване. Да, например сериозен е проблемът с т.нар. функционална неграмотност. Нашите деца четат, но не разбират какво четат. Разбира се, трябва да вървим към преодоляване на функционалната неграмотност. Но за да кажем къде сме наистина, образователната ни система трябва да е пригодена към определен начин на проверка на знания. Ако имаме национални критерии за качество на знанията, това няма как да ни притеснява. Но нямаме.
Ще дам и друг пример. Години наред, бивайки в училище, виждам как се слагат оценките на националните външни оценявания в IV, VII клас и на държавните изпити. Във всяка учебна програма има знания, умения, които децата трябва да притежават при завършване на определен етап, дори при завършване на всеки клас. За да сме честни към себе си и към децата, трябваше да направим скалата за оценяване по знанията, уменията, които децата трябва да имат. И скалата да я има преди националното външно оценяване, а не да я нагласяваме според резултатите от него. Ако така подхождахме в годините, сигурно много отдавна щеше да бие камбаната, че качеството на образованието драстично пада. Сигурно всички щяха да са принудени много по-отдавна да вземат мерки. Сега се хващат за главата. Но когато се обърне колата, пътища много.

– И не на последно място: каква работа трябва да бъде свършена от ресорната парламентарна комисия, която ръководите, в 47. НС?
– Дълбоко съм убедена, че всичко тръгва от образованието. Видяхме до какво доведе неглижирането му през последните 30 години. Цялото общество, цели сектори страдат от това. Не само за Комисията по образование, сферата е от изключителна важност за държавата, трябва да е приоритет за всеки политик.
В Комисията, при всички случаи, ще се ангажираме с промените в Закона за предучилищното и училищното образование. Те се налагат. Искаме да чуем всички – учителите, децата, родителите, преди да пристъпим към промените. Ние имаме своите виждания, но е добре, когато се тръгва към подобни промени, да се чуят всички. Не само хора, събрани по определен принцип на определено място, които предварително знаем какво ще ни кажат. Никой няма интерес от това. Работим активно с Министерството на образованието и науката, ще организираме дискусии в парламента по отделните проблеми, които поражда Законът. Що се отнася до висшето образование, и там има какво да решаваме. Сред народните представители на Комисията има достатъчно сериозни експерти. Вярвам, че всички заедно ще стигнем до разбирателство за най-важното за системата.