Виктория Бешлийска, писателка: Търсенията на духа нямат граници

Любовта към българското слово вдъхновява Виктория Бешлийска да създаде авторския си блог „По дирите на думите“ и да го превърне в съкровищница, пазеща автентичността на родния ни език, история и дух. Дебютната ѝ книга „Глина“ я превърна в един от най-четените автори у нас и бе отличена с наградите „Избор на книжарите“ (2021 г.), „Избор на читателите“ на предаването „Библиотеката“ по БНТ (2021 г.), както и с европейската награда за дебют „Еврокон“ 2022 г. Вторият ѝ роман – „Сърце“, извайва късчета от древността и тъче нишките на вярата, обединявайки минало, настояще и бъдеще в едно.
За учителите вдъхновители, чистотата и благоразумието в намерението на пишещия и за старите български думи, за които милеят дори младите читатели – писателката Виктория Бешлийска в специално интервю за в. „Аз-буки“.

Образите на кои свои учители и вдъхновители сте съхранили в съзнанието и паметта си?
С какво сте ги запомнили и за какво сте им благодарна?
– Във всеки период на образованието си съм случвала на невероятни учители – хора с устойчив характер и с дух на просветители и вдъхновители. Учителката ми от I клас – г-жа Кънева, беше човек с благ нрав, учеше ни на мекота и търпение в общуването. Имах строга и взискателна учителка по български език в прогимназията в Плевен – г-жа Снежина Маринова, но тъкмо тя ни научи безупречно на правопис и граматика. И до днес съм ѝ благодарна за уроците. От този период помня и учителя си по рисуване – г-н Златанов, човек със свободен творчески дух, който ценеше старанието. От него разбрах нещо много важно за всяка форма на изкуството: че талантът и работата взаимно се допълват и дарбите се развиват чрез усърдие.
После, в Математическата гимназия в Плевен, също имах забележителни учители. На първо място, това беше преподавателката по математика Мадлен Колчева – доктор на педагогическите науки, която се отличаваше с индивидуалния си подход към нас. Познаваше дарбите и възможностите на всеки един, само с една дума успяваше да ни прикове и да покаже, че знае какво мислим и преживяваме. В момент на колебание именно тя ме насочи към българската филология като специалност. За изпита в университета ме подготви г-жа Елвира Габровска – учител с висока ерудиция, чиито критерии изискваха пълна отдаденост на предмета. Ако трябва да обобщя, винаги съм имала учители, които, образно казано, са държали летвата високо и от нас се е искало да скачаме все по-нагоре и по-нагоре.
И не на последно място – преподавателите ми в Софийския университет също оставиха силен отпечатък върху мен и усещането, че търсенията на духа и постиженията на ума нямат граници. Сред тях бяха Никола Георгиев, Симеон Хаджикосев, Климентина Иванова, Ани Илков, Людмил Димитров и др.

– Кой запали любовта ви към словото и волно или неволно ви е подтикнал по пътя към настоящото ви призвание?
– В любовта ми към словото са преплетени нишките на много хора. Баба и дядо по бащина линия бяха учители. Те са ме гледали най-много в онези важни първи седем години. Мисля, че тъкмо те ми предадоха любовта към четенето, писането и старите думи. Редом с тях и първите ми учители, разбира се, които ме насърчаваха да пиша. И всички онези библиотекари, които са ме посрещали и изпращали с усмивка в градските библиотеки и селското читалище.

– Кои за вас са най-паметните уроци, научени в училището и в университета? Какви качества изградихте благодарение на своите преподаватели?
– Постоянството и самодисциплината са нещата, които съм затвърдила в училище, защото те са и качества, предадени ми от семейството. Самокритичност и пълна отдаденост на това, с което се захващаш – на това ни учеха и в гимназията, и в университета. Здравословната доза съмнение, която те държи нащрек за всичко. Мисля, че хората от моето поколение до голяма степен сме възпитани в този дух.

– Как писателят у вас би описал работата на учителя? Професия, призвание или дарба е тя?
– Дарбата идва свише, дарените да бъдат учители, са тъкмо онези, които успяват да ни формират като личности и оставят дълбок отпечатък в съзнанието ни. Да си спомняш след десетилетия думи и фрази на даден учител, които изникват в определени житейски ситуации, това е знак, че ти е преподавал надарен човек. За мнозина в днешно време учителството е професия, работа „като всяка друга“, но за да произвежда блага, мисля, че изисква отдаденост в областта на съответната наука и пълна осъзнатост на личността.
От гледна точка на днешния ден, най-голямото предизвикателство на учителите е да опазят човечността у децата и да им помогнат по-лесно да открият своите заложби и онова, в което биха вложили цялата си любов в бъдеще, за да са полезни както на себе си, така и на обществото. И понеже споменах любов – в това е разковничето. Добрият учител е човеколюбив и учи на човеколюбие.

– Самата вие сте преподавали през годините. Какво научихте от своите ученици и кое според вас е най-ценното качество, без което не може един педагог?
– Интереса у децата първо го предизвиква учителят като човек. Добрият преподавател трябва освен отлично да познава предмета си, преди всичко да е богата личност; човек, ежедневно развиващ своя вътрешен свят. Широта на вътрешния и външния хоризонт – към това трябва да се стреми всеки преподавател, за да поддържа онзи ореол, с който пленява аудиторията. Времената днес са различни от онези, в които ние сме стоели на чина. Динамиката е висока, информацията е неограничена и това често създава предпоставка за близост между учители и ученици, дори на ниво ежедневно общуване. Но все пак мисля, че ореолът на учителя, подхранван от неговите знания, авторитет и дух, трябва да е непоклатим. Защото точно този ореол вдъхновява и създава желание за развитие у децата.
А какво научих аз от преподаването – че трябва повече да се усмихвам и че винаги в даването на обратна връзка трябва първо да се казват положителните страни в работата на учащия.

– Личният ви блог „По дирите на думите“ е място за събиране на стари думи и светове, както сама споделяте. Колко забравени думи успяхте да „възкресите“ от родния ни език и доколко българите милеят за него?
– Може би около 700 са изобразените. В двата ми романа „Глина“ и „Сърце“ има много повече. Но най-ценното за мен е, че те не са препъникамък за четящите дори сред най-младите. Тъкмо обратно – оказва се, че езикът пленява и 18 – 20-годишните. Обяснявам си това със закодираното у нас като памет и емоция. Все пак майчиният език е езикът на душата и всеки носител на българския по рождение има дълбока връзка със словото ни.

– Кога осъзнахте силата на словото и каква отговорност носи пишещият човек към читателите си?
– За мен писането винаги е било отговорно занимание. Още от времето, когато правихме училищен вестник, осъзнавах какъв отпечатък върху общността може да оставя всяка дума. Някои от тези уроци бяха трудни и солени тогава, но пък останаха във времето. Всяко слово изначално съдържа борбата ни за истина. Тъкмо заради това трябва да почива на чисти мотиви, внимателно да обговаря фактите, да се разпростира по правилния начин към приемащите го. Безотговорният пишещ произвежда хаос.
Книгите ви „Глина“ и „Сърце“ сякаш с лекота покориха българските читатели? Каква е вашата формула за добре написан роман? Към какво се стремите?
Не разполагам с формула и не пиша по жанрови предписания.
И двата ми романа са отражение на дълбоко лично преживяване, на импулс, дошъл отвъд рационалното и понятното. Това е моментът на вътрешния избор за какво да пишеш. Но преди и след него има редица други натрупвания и условия, без които двата романа не биха имали този облик. Филологическото ми образование и опитът ми в книгоиздаването и рекламата допринасят, от една страна, а от друга – тази отговорност в писането, за която споменахме, ме насърчава да проучвам в дълбочина историческите периоди и темите, с които се захващам. Като писател, се стремя да усъвършенствам стила си и да развивам своя усет към добрата история. И все пак, понеже тръгнахме от въпроса за формула за добре написан роман, ако има една дума, която го описва, за мен тя е автентичност – чистота и благоразумие в намерението на пишещия, творчество през призмата на дълбоко лично преживяване и светоусещане и опит в сферата на словото, който да облагороди идеята и да я превърне в добро четиво.

– За какво според вас са жадни четящите хора у нас?
– За добри, човешки истории, каквито липсват в новините.

– Вярвате ли, че книгите имат силата да бъдат учители, и кои са вашите?
– И учители, и лечители. Лично за мен най-голямата сила на стойностната книга е да те накара да се почувстваш, сякаш говориш с човек от плът и кръв. С някого по-мъдър и по-силен от теб, по-опитен, по-устойчив. С някого „вечен“, от когото можеш да прихванеш частица безсмъртие, нужна, за да се справиш с житейските кризи. В моя личен човешки свят такива книги са „Черно мляко“ на Елиф Шафак и „Бягащата с вълци“ на Клариса Пинкола Естес. А в българската литературна традиция редицата на моите учители – онези, от които съм се научила на плътност и ритъм в прозата, е много, много дълга.

– Каква би трябвало да е есенцията на съвременното образование според вас?
– Много нещата трябва да присъстват в образованието. Първо – изграждането на здрави междуличностни отношения, уважение към другите, зачитане на ред и норми.

После – задълбоченост в процеса на учене. Оставам с впечатлението, че образователната ни система сега не дава възможност за проникване в материала и придобиване на трайни знания, още по-малко предизвиква интереса на децата към една или друга сфера на науката и ги „пали“ да дълбаят в нея сами. Тестовата форма на изпитване е бърза и удобна, но много често не показва пропуските и не дава възможност за конструктивна обратна връзка.
Липсва и изграждане на взаимосвързаност. Връзката между дисциплините и осмислянето как дадено нещо дава отражение на друго, прави опита на децата фрагментарен. Към интердисциплинарност трябва да се стремим, ако искаме да имат солидна подготовка. Светът ще става все по-динамичен, а технологиите ще вземат още по-голям превес в живота ни. Ако децата нямат съзнание колко важна е всяка сфера от човешкия опит и къде стои тя в единното цяло, лесно ще се загубят по пътя. Трябва им реален опит, за да изграждат чувствителност към качеството на дадена информация – дали тя е вярна, или не.

– Любимите ви български думи?
– Ще спомена три, които са подходящи за началото на учебната година – вдъхновение, устрем и усърдие. Това е и моето пожелание към всички учители и ученици – вдъхновение в ежедневието, устрем към знание и развитие, усърдие в работата. Имайте ги в изобилие!