От висотата на своите 200 см, волейболната ни легенда Владо Николов споделя, че няма кратък път към върха. Бившият капитан на националния ни отбор вярва в качествата, които спортът е възпитал у него. А постиженията му на международната волейболна сцена казват всичко – пет пъти шампион на България, два пъти носител на Купата на страната, печелил е шампионата на Франция (2004), носител на Купата и на Суперкупата на Франция (2005 и 2006), златен медал от Шампионската лига (2005), шампион на Италия през 2010 г. с „Бре Банка Ланути Кунео“. С националния ни волейболен отбор Владо Николов става бронзов медалист три пъти – на Световното първенство в Япония (2006), Световната купа в Япония (2007) и Европейското първенство в Турция (2009). През 2010 г. внушителният ни капитан е признат за най-добър диагонал в света на волейбола.
Владо Николов безспорно е отборният играч мечта, за когото резултатът от играта и екипната работа са по-важни от личното представяне. Верен на своите принципи, след края на звездната си кариера легендарният спортист поставя ново начало. Така през 2015 г. се ражда волейболната школа „Владо Николов“, която дава възможност на малки и големи да тренират любимия спорт. Всеотдаен съпруг, баща на трима синове и малка дъщеря, настоящият съпрезидент на волейболния „Левски София“ споделя, че децата са най-важното – всичко останало е суета.
За уроците на спорта, децата от новото поколение и усилията на треньори и педагози разказва Владо Николов в специално интервю за в. „Аз-буки“.
В коя дисциплина се състезават учителите – какво е вашето мнение като спортист?
– Винаги съм казвал, че за мен най-трудният шампионат не е на волейболното игрище, а на терена на живота. Най-важното е да се опитаме да възпитаме децата си така, както смятаме, че е правилно – в ценности, които ще бъдат устойчиви и които ще им помогнат да станат преди всичко добри хора. Затова смятам, че работата на учителите и треньорите е изключително важна и ценна. Всички деца минават през възрастта, когато са изцяло зависими от родителите си. След това те спират да бъдат основен авторитет за тях и именно тогава учители и треньори поемат щафетата, за да допринесат за създаването на млади хора с ценностна система, която да носи позитиви не само на самите тях, но и на цялото общество.
– Кои бяха вашите първи учители – в живота и в спорта? Кой запали спортния дух у вас?
– Помня почти всичките си учители. Един от най-ярките спомени от ранните ми години е свързан с учителката ми по физкултура, която успя да насочи в позитивна посока цялата ни момчешка енергия и имахме възможността да участваме в състезания по плуване и волейбол. От началното училище (15. СУ „Адам Мицкевич“) си спомням учителката по руски език – Герасимова, която пък първа откри моя талант за езици и ме провокира да го развия. Със сигурност не ѝ е било лесно, защото бях доста буен младеж. Но тя дотам успя да ме насърчи, че след VII клас през лятната ваканция четях „Война и мир“ в оригинал.
– Имахте ли спортен пример сред световните атлети, ваше вдъхновение, макар и отдалеч?
– След 1989 г., когато държавата ни се отвори за света и започнахме да получаваме достъп до световни спортни събития, много гледах Формула 1 и мачовете на НБА. Изключително силно симпатизирах на баскетболистите от онова време, които демонстрираха своя огромен талант – нещо, което нямаше къде да видим в Европа. Във волейбола бях възхитен от едно истинско световно величие – Андреа Джани, играч, способен да постигне всичко на терена. Ако трябва да спомена български състезатели, които са ме вдъхновявали, със сигурност ще кажа Любо Ганев. И не толкова заради големите му спортни постижения, а заради начина, по който повдигаше своя отбор в трудни моменти. С цялостното си поведение той успяваше да промени настроението и на съотборниците си, и на цялата зала.
– В какво ви възпита спортът и какви качества изградихте благодарение на него?
– Трудолюбие, дисциплина и постоянство – това са трите водещи качества, които спортът възпита у мен. Защото вярата в собствените сили и вярата, че времето и усилията ти са посветени на правилните и ценни за теб неща, те водят по пътя към успеха.
– Коя е най-ценната ви победа – в живота и в спорта?
– Бих го определил повече като успех, а не като победа. Това, че заедно със съпругата ми Мая успяхме да възпитаме добре своите двама пораснали синове, а сега се грижим това да се случи и с двете ни по-малки деца. Това е най-доброто ни постижение – като родители.
– Синовете ви Александър и Симеон вече покоряват върховете на младежкия волейбол. Добрият баща добър педагог ли е според вас?
– Не бих се определил като добър педагог, а като справедлив. Децата трябва да знаят, че в живота има правила и ценности, и трябва да разберат, че придържайки се към тия ценности, невинаги ще им е лесно. Но пък наградата е по-голяма, отколкото дребните жертви, които трябва да направят по пътя си.
– Волейболната школа, носеща вашето име, дава възможност на малки и големи да усетят магията на волейбола. Какъв съвет давате на децата, които искат да се посветят професионално на този спорт?
– На децата, които искат да отидат в състезателния волейбол, им казвам, че пътят е дълъг, труден, но наградата си струва. Трябва обаче да са готови да платят цената. Важно е и да са наясно, че не всички ще успеят. Ние сме един от отборите с най-добра успеваемост на световно ниво, рафинирайки таланти. От 10 човека двама-трима стигат до национални отбори, а до световния волейбол най-вероятно ще стигне един. Т.е. от всеки отбор от 15 човека реално е трима да успеят. Всичко това го споделям с децата от самото начало, без да се опитвам да ги обезкуражавам. Напротив – просто, за да разберат колко повече усилия трябва да полагат.
– Какви са децата от новото поколение във вашите очи?
– Новото поколение деца са много различни, защото светът, в който живеем, е съвсем различен. В момента нашата най-голяма борба, като треньори и педагози, е да спечелим тяхното внимание. Като деца, получавахме удоволствие от съвсем различни неща – от игрите навън, от тренировките, от директното общуване с приятелите. Днес нашите деца се сдобиват с „хормона на щастието“ допамин, комуникирайки чрез телефоните си, които постоянно са с тях. Със сигурност и физическата пригодност на днешните подрастващи е на много по-ниско ниво от тази на връстниците им преди 30 години – има много изследвания по тази тема. Най-малкото е, че преди, за да четеш книга, трябваше да се раздвижиш, да идеш до библиотеката, да отделиш време, да поровиш, да се върнеш. Сега всичко това е на 4 – 5 клика разстояние в интернет. Затова и битката за вниманието на младото поколение е толкова трудна.
– Като заговорихме за книги, вярвате ли, че те също имат силата да бъдат учители?
– Да, вярвам в това. Макар че отново зависи от времето, в което живеем. Ще дам пример със собствените си деца. По време на пандемията, когато бяхме повече вкъщи и се чудехме какво да правим, открихме една игра – Kahoot, тип викторина. Избираш дадена тема и компютърът ти задава въпроси, на които всички участници отговарят – накрая може да се разбере кой колко бързо и точно е отговорил. Големят ми син, който тогава беше на 16 години, спечели половината от викторините благодарение на образованието, което получаваше по същото време – с видеоуроци, онлайн и без да чете. Той се справи чудесно там, където ние, четящите, не успяхме. Ясно е, че времето се променя, методите на преподаване се променят и трябва да се адаптираме. Не можем просто да казваме: „Ние, докато четяхме, беше по-добре; сега сме зле, защото хората не четат“.
Колкото до мен самия, четях доста. Със сигурност книгите силно са повлияли на изграждането ми като човек. Още в ранна възраст започнах да чета книгите на Карл Май, Майн Рид – сред малкото достъпни приключенски романи. Истории за индианци, но и истории за развитието на мъжа като мъж – какво е приятелство, какво означава мъжката дума, принадлежност към род, родина. Обичам историческите и приключенските романи и в общи линии съм се асоциирал с различни характери, на които тогава съм искал да приличам. Когато ми е било трудно, съм се питал как би постъпил героят, на когото се възхищавам в съответния роман.
– Каква според вас би трябвало да е есенцията на съвременното образование?
– Децата трябва да се научат да разрешават задачи и проблеми, а не просто да наизустяват. Като малък бях добър в зубренето, и без значение колко съм учил и колко знания съм натрупал през годината или семестъра, сядам вечерта преди изпита, прочитам необходимия материал, на сутринта го възпроизвеждам и три дни по-късно не помня нищо. Това беше решение за предметите, които не ми бяха интересни, а те повечето бяха такива. Средното си образование завърших с 5,89, но това е нещо, което по никакъв начин не те подготвя за живота.
Уважаеми читатели, в. „Аз-буки“ и научните списания на издателството може да закупите от НИОН "Аз-буки":
Адрес: София 1113, бул. “Цариградско шосе” № 125, бл. 5
Телефон: 0700 18466
Е-mail: izdatelstvo.mon@azbuki.bg | azbuki@mon.bg